Човекът и познанието

 

Александър Геров създава творчество, уникално за българ­ската култура, която (с малки изключения) се отличава с традиционно духовно здраве — едно опре­де­ление на Боян Пенев за нея, в което е вложен известен упрек25. Ако можеше да познава поезията на Геров24, сигурно щеше да я опре­де­ли като изключение.

Тази изключителност на личността на Александър Геров — вродена психологическа свръхчувствителност — през различните периоди от живота му има различни етапи на проявление. От стабилизирано нормално чо­веш­ко поведение до болезнена рефлексия на раздвоения Аз, чието преодоляване се постига в психиатрични клиники.

Ето защо само с оглед на психологическата устроеност на твореца може да се пише за дълбочината на болката, за драматичната натовареност на съзнанието у Геров, осо­бе­­ност, върху която българската литературна история свен­­ливо мълчи. А Геров е най-недвусмисленият пример за необходимостта от релативност при изследване на иден­­­тичността на българина, при преосмисляне на явле­ния­та в литературната история. Творческата фигура на Александър Геров, подобно на Иван Радоев, е костелив орех за литературознанието ни, повод за двусмислено тъл­ку­вание на литературните закономерности. Това, че в стихотворението „Безизходност“ Геров твърди:

 

Защо тъй рано трябваше да разбера

че да живееш е безкрайно унизително?

а на друго място:

 

Ах, очите ми — тези запалени бликащи кладенци!

Дълги нощи наред аз ще плача със кървави сълзи.

Ще скимтя като куче, с камшик през очите ударено.26

..........

...Нека се стопяват

контурите на моя свят

и тихо нека полюлява

сърцето своя мъртъв цвят.

(„Съзерцание“),

 

не е единственият сигнал за необходимостта от ново гле­ди­ще към новата и съвременна българска поезия, от­лича­ваща се с индивидуални, специфични ха­рак­те­ри­сти­ки от цялата европейска култура.

„Изнемогвам под тежкото бреме на своите мисли / Изнемогвам под тежкото бреме на страшни неща“ — написа Александър Геров и това „бреме на страшните неща” все повече започва да се превръща в наш вътрешен ангажимент.

 

 

Рефлексии на драмата

 

Димчо Дебелянов, любимият поет на Геров, би нарекъл реакцията му „гняв безумно свещен“27. Тази специфика на характера, освен от вродени предпоставки, е следствие и от сложно стекли се обстоятелства в личния живот на Геров. Когато поетът пише „изнемогвам“, това означава достигане до психологическия предел. Александър Геров е склонен към максимализъм от нравствено естество — злат­ната среда му е напълно чужда. И това е решаващо и за поетическите му визии. В този порядък можем да си обясним и участието на Геров в пролевичарските активи през 30-те и 40-те години на миналия век, едно по­ли­ти­че­ски динамично време. Собственото му оставане „встрани“ за него изглежда недопустимо. Участието му покрива макси­мал­ната степен на себеотговорност и отдаденост. Защото е с такава генетична предопределеност. А това изразходва макси­мално вътрешната енергия и пси­хи­ческия ста­би­ли­тет, с които по принцип разполага всеки човек. Няма да от­­крия нищо ново, като кажа, че всяка Власт, без из­ключе­ние, посяга към най-емоционалната част от ин­те­ли­генция­та. И когато това се осъзнае от лич­но­стта, де­пресиите са неизбежни. Мисълта, че си упо­требен от нис­­кочело величие за постигане на нечие гос­подство над об­ществото като цяло – това вече е нещастие. Ако търсим при­чина за „лудостта“ на Геров — тя е в го­лямото разоча­ро­вание на поета от политическата система у нас в средата на XX век, но още по-значима е високата степен на отго­вор­ност на личността към собственото по­ведение и по­зи­ции.

Александър Геров е в състояние да бъде критичен до без­пощадност към себе си — по начин, недопустим в та­ка­ва степен към някой друг:

 

Срещу кого десница ще извърнеш?

Ще я извърнеш върху себе си.

Защото няма никой друг подготвен

да понесе такъв страхотен удар.

(„Удар“)

 

Тази сублимация на енергия, съзнателно направлявана в конкретна посока, можем да открием като същностна компонента на силните характери, изследвана за­дъл­боче­но от създателя на най-старата българска книжнина по човекознание, предназначена за висшите учебни заведе­ния — учебник по психология на проф. Сп. Казанджиев, книга от времето на дебюта28 на Геров, която и днес не е загубила своята актуалност.

Но Геров, за разлика от другите си съвременници, е с по-крехко физическо здраве. Затова, разглеждайки днес „саможертвата“ на Геров в името на това, в което е вярвал, и последвалата силна депресивност, осъзнаваме, че те са в значителна степен задължаващи за всеки изследовател, дръзнал да анализира творчеството му.

 

Видях човека като една възможност

и се ужасих.

За една нощ косите ми побеляха.

За една седмица месата ми окапаха.

За един месец сърцето ми се сгърчи

и замря като спрял будилник.

Хора,

вие ще изпитате същия ужас,

ако не се опомните навреме!

(„Възможност I“)

 

Първото възприятие от цитираното може да се сведе до обяснението, че става дума за механизъм, задействан без­отказно от критериите на равносметката, раждаща се във всяко зряло човешко съзнание. Дори се налага да при­зна­ем, че по същество няма друга толкова могъща при­чи­на за себенаказание, колкото е безкомпромистността на собствения разум, ала това обяснение не изчерпва всич­ко. Особено ако този „разум“ е припознат като ин­те­лек­ту­ална възможност за общение със световния разум. А Александър Геров безспорно има тази амбиция („...да използвам мозъка като антена“ — стихотворението „Обръщение“). И никога ловко не се е прикривал зад фалшивата ми­мик­рия на скромността или чрез парадната безпардонност на посредствените писатели. При него дозите на агре­сив­ност и скромност не са фалшиви. Той е убеден, че чо­веш­­кият разум е „антена“ за космическия разум, че в хиля­долетната човешка история на ци­ви­ли­зациите няма слу­чайности, поради което достатъчно пре­цизно и кате­го­рично прави заявка за лидерство в от­вою­ването на не­по­знати духовни територии („във всяка жива твар да се пре­връщам и… да използвам мозъка като антена“). Про­я­вата на интуиция в поезията му е умело вплетена в раз­умните доводи на аналитика, поетът не се стреми към ди­скретност в прогнозите си:

 

Вие, които още спите в материята

и ще отворите очи след десет хиляди години,

спомнете си за мен.

Аз бях страхлив, безпомощен, объркан.

...

Не знаех точните размери на безкрайността.

И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.

По всичко друго аз на вас приличах,

защото иначе не съществува смисъл.

(„Обръщение“)

 

Никой не познава самотата по-добре от Александър Геров. Самотата като онто­ло­гиче­ска бездомност, като обреченост. Самотата като овла­дя­на депресивност и част от творческия акт на съзерцание („аз на вас приличах“; „иначе не съществува смисъл“). Но Самотата е и присъ­ст­вие на призраци, призраците на политическото ли­цеме­рие и догма, изживени от Геров като реалност — фа­шизъм, комунизъм, псевдодемокрация. И това, за съ­жа­ление, са най-реалните пътищата за ерозия на вярата в огром­ни­те човешки интелектуални възможности, а тази вяра е една от основните тенденции не само в поезията на Геров, а и у всички поети на 40-те. На Геров при­над­ле­жи скепсисът:

 

Аз сбърках своя път, аз сбърках.

Вместо обувки да кова,

безкрайната човешка мъка

помъчих се да уловя.

 

Според мнозина изследователи на народопсихологията ни, сред които не на последно място и Симеон Радев, „за­наятът“ е на особена почит в българските традиции. Ха­рак­терът на българина, формиран в трудните години на робства и в непрекъсната борба за оцеляване, се опира на психологическата устойчивост в правене на неща, специфични за бита и ритуалната обвързаност на бъл­га­рина, занаятът е вид себеотдаване докрай. Занаятът е схва­щан най-вече като дързост да изявиш себе си пред света, да вложиш в творението своя усет, честността си, лов­ко­стта и мъжеството си („корназлък“). Оттук идва и сложно­стта на вътрешния ангажимент в подбора на действия в конкретна насока и този момент става особено важен за творящата личност.

Самопреценката за личното участие в събития, ритуали и духовни послания се превръща във важна част от живота на мъжа. Творецът, бил той съвсем скромен или с мащаб­на дарба, най-вероятно изпитва огромна не­об­хо­ди­мост да провери постиженията си — да се отрече от тях или да ги препотвърди. Съмнението, че не си сполучил в избора на най-същественото от своя живот, може да се превърне в мъчителна травма, в кошмарен ужас с не­пред­ви­дими последици. Колкото по-самокритичен е човекът, тол­кова по-ярки са вътрешните му дилеми и съмнения в значи­мостта на постигнатото.

Александър Геров непрекъснато преповтаря съм­не­ния­та си („Аз сбърках... аз сбърках... Вместо обувки да кова...“). И при цялото му съмнение никак не е странно, че продължаваме да изпитваме доверие към неговата поезия, защото дори и в коректива на своя „грях“ поетът Геров пак държи сметка за нашия душевен и физически уют — защото и обувките, направени с любов, са като делата на добрата фея, те ще ни пренесат не само по пътя в мечтите ни, а най-вероятно и в другия — към отвъдното...

Художествената образност в поезията на Геров не е плод толкова на усвоена поетическа култура. Драмата на човечеството от XX век е изпепелила душата му. Но само поет от голям мащаб може да го сподели така:

 

Та това е толкова човешко

да заплачеш тихо и без срам

на живота върху въртележката.

 

За хората с изострена нервна система е по-трудно да бъдат отшелници от света. Самотата за тях е сходна едва ли не с проклятие, със смазващ душата ужас. Те не могат да се пристрастят към уединението, както се случва при Николай Райнов и Богомил Райнов, които могат да пре­вър­нат самотата в съзерцание от висш порядък. Ще цити­рам Б. Райнов: „И когато нощем работя сред самотията и тютюневия дим — пише той за своя баща, — случва се да поглеждам към старото кресло в ъгъла... Стария как седи и ме наблюдава... ние винаги носим у себе си своите мъртъвци и дали ще ги усещаме като мъртъвци или като живи хора, това зависи до голяма степен от самите нас“ („Тютюневият човек“). Сянката на Николай Райнов съ­път­ства неизбежно сина, и това не е просто любов или почит към бащата, а корените на едно литературно родословие. Но разказът на Кр. Куюмджиев за това, как е възприел самотността на „Тютюневият човек“, е по­ра­зи­телен: младият човек (става дума за Б. Райнов – б.м., М. Т.) в началото на своята кариера по време на соц­ме­ро­приятията „е принуден на събрание пред погледа на своя баща да го критикува за идейните му слабости. Раз­би­ра се, това е една от извратеностите на култа – да се подлага човек на безброй нравствени мъчения. Но само човек с откровеността на Б. Райнов и куража да гледа истината в очите може да засегне мотива за отце­убий­ст­вото…“ – подчертава Куюмджиев, един от най-близките приятели на Богомил Райнов, и продължава: „…Бях чувал за него (Б. Райнов – б.м., М. Т.) страшни неща. Пред мен се изграждаше образът на самотен вълк, навикнал на тъм­на гора, ръфан и нападан, с много белези и рани от обще­ст­вени битки, но от зъбите му да се пазиш. Леден и не­до­стъ­пен, той черпи сили от собствената си самота. Душата му е бронирана, там не може да проникне никой. Раз­каз­ва­ха ми, че работи нощем, сам в някакъв голям апар­та­мент, пълен с книги, картини и сбирки от художествени пред­мети, като мъдър бухал, чужд на светска суета, дру­гар­ски забави, разговори на чашка. Трудно ще го съ­блаз­ниш с евтини успехи, с нетрайната слава на герой на деня. Към хорските приказки се отнася не с презрение, а със сту­дено безразличие, защото знае цената на хулите, и на хвал­бите. …Хора с неговата кройка са извън тяхната мярка…“29

Толкова различен от Богомил Райнов е Александър Геров. Наричат го „оголен нерв“ (Петър Караангов), „чо­ве­кът, който ненавижда мрака“ (Богомил Нонев), „мъче­ни­кът на земния рай“ (Кръстьо Куюмджиев), „Това меч­та­телно сърце“ (Здравко Петров).

При Геров (както и при Яворов) духовното страдание придобива физическо усещане:

 

Мила моя, нека нищо сега не говорим.

Нека огънят тихо гори в камината.

Вратите на новия свят ще бъдат разтворени:

няма изход за стария свят, не може да има.

 

Само едно те моля: закови прозореца.

Моите нерви се късат като някакви нишки.

Аз не съм допускал, че е толкова страшно

да се води война на нерви и мисли.

 

Тази творба, написана в навечерието на Втората све­тов­на война, остава актуална за Геров и по време на со­циа­лизма. Много често в съзнанието му се прокрадва съм­не­нието, че човечеството в своята нравствена култура не помръдва и крачка напред във времето. Каква ирония — поетът остарява, а човечеството не помъдрява, остава в детската възраст на своя политически опит! Цялостното творчество на Геров показва, че поетът не може да остане зад „закования“ прозорец. Изолацията от света, съзер­ца­ние­то, на което той всъщност посвети толкова много сти­хо­ве, не е предпочитаната среда за неговото съ­щест­ву­ва­ние: „Разбрах как страшно тегне самотата. / Самот­ни­ят живот ще ме сломи.“ Самотата, нейната скрита енер­гия, която зареждаше с поетическа и творческа зря­лост стиховете на Яворов и Далчев, любимите поети на Геров, е неприемлива за него: „сградите стоят / и в тъмнината бдят и слушат — / това е най-стра­хот­ният,/ необясним, убийствен ужас“. Самотата е про­ти­во­показна, колкото и странно да звучи това, за най-са­мот­ния творец в нашата литература, тя е отровата за не­го­вия неспокоен дух: „Капят черни листа. / Бягат сен­ки — уплашени гъски. / С бели, бесни очи/ аз се втурвам да бягам безумен. / А след мене пищи / един стар и на­­стръхнал игумен. / Самотата е той! / самота, не­тър­­пимо жестока!“

Александър Геров е доловил нещо много съществено от психиката на съвременния човек: че физическият край не е толкова страшен в своята непреодолима неизбеж­ност — неприемливо е нарушеното общуване между чо­века и космическата субстанция, особено за тази на­пред­нала в познанията си съвременна цивилизация! Това обстоятелство е неприемливо за самия Геров, изцяло ангажиран с проблемите на обществото и с възможността да бъде фактически прекъсната нишката с това общество. Драматизмът произтича от нарушеното общуване между интелекта, който съществува предимно чрез жаждата да открива тайните на космическия всемир, но и чрез реа­лии­те на обществата, и налагащите се все по-остро поли­ти­чески забрани за обновяване на живота. Из­кори­стя­ва­нето на идеите, за които той е жертвал младостта си, осо­бе­но по политически причини, ражда ненавист и бо­лез­не­ност, граничеща с невъздържаност в изказа: „Тогава ще се изправим един срещу друг / хищника с ноктите си / и аз, хищника с ножа си, / и ще се бием до кръв, до смърт, / докато единия разкъса другия“ („Рухване“).

Истината е, че който не познава биографията на поета, трудно може да си обясни тази ярост, твърде не­съв­ме­сти­ма с деликатния и сърдечен човек, какъвто по съ­ще­ст­во бешe Александър Геров. Нека не се заблуждаваме: страшна е мисълта за последния удар на сърцето, но по-страшна от всичко е другата мисъл — за „глухонямата памет“, по сполучливия израз на Блага Димитрова. Затова обичта към случващия се живот е безкрайно благо и огромна отговорност. Когато осъзнаеш това, разбирайки своето безсилие, нервите се късат безвъзвратно:

 

Защото няма нерви от стомана...

А ето че войната и животът си текат.

Земята се тори за хиляди години.

И някой ден ще се срамуваме да минем

през тези равнини, набъбнали от кръв.

 

 

Деструктуриране на правилата на реалността

 

Безспорно житейската среда е важен момент (без да го изчерпва напълно) в съграждането на личността и ключ към богатството на художествените образи — ако лич­но­ст­та е творец. Или както Геров сполучливо формулира ху­дожествените обстоятелства в своето творческо битие: през младостта преоткриваш света, през зрелостта вою­ваш с него, през старостта го съзерцаваш. Съзерцанието като конструктивен поетически модел при Геров поражда много интересни дискурси, за които ще стане дума по-нататък. Съвременниците на Геров, изкушени във въз­мож­но­стта да правят поезия и литература изобщо, или както ги наричат, „поколението на 40-те години“30, са личности с мащабно мислене, с амбициозни художествени замис­ли — това важи с пълна сила и за Валери Петров, и за Бо­го­мил Райнов, и за Александър Вутимски, и за Иван Пей­чев. Важи, разбира се, и за Александър Геров. Творби­те им се открояват с характерност на образите, чиято стой­ност е мотивирана от строгата творческа инди­ви­ду­ал­ност на всеки един от тях.

Сложността на историческите явления в навечерието на Втората световна война се пречупва през личната пси­хо­логическа устроеност на тези поети — мълчаливият стои­цизъм на Райнов, драматичната изпепеляваща изпо­вед­ност на Вутимски, романтичната болезненост на Пей­чев, окуражителната устойчивост на Геров, игривият вир­ту­озен стих на В. Петров. Така едно и също време създава раз­нообразие от стилове, но при наличие на естествена ге­нетична дарба и усет към словото.

В стихотворението „Вие, които“ Геров се опитва да степенува проявите на човешката духовна неграмотност, стигаща до ужасяваща убогост: „…угодниците, страх­лив­ците, въжеиграчите, еротоманите, спекулантите, моше­ниците и блюдолизците“. Тази сумарност от нрав­ст­вена уродливост е с повишена степен на нетърпимост за поета, това личи и от хапливата фраза в друго стихо­тво­рение („вселената дяволска“). Подобна характерност излъчва и глаголната мобилност в следващите стихове: „Въртете се, студени черни здания!… / И ти земя, глупешки се върти!” Но като цяло внушението се свежда до това, че човек осъществява своите опори в ма­щаб­но­ст­та на света и ще успее да достигне до смисъла на своята екзи­стенция: „…на вселената дяволска / смисъла ще се роди“ — във финала на тази творба!

Александър Геров е обременен с екзистенциалната ла­тентност на драмата, която периодично напомня за своята недоизказана същност:

 

Познанието, страшното,

в сърцето се всели.

И няма вече радости,

и нищо не боли.

 

Пред тебе е механизма

на целия живот

със всички страсти, бризнали

в упадък и възход.

(...)

И страшното познание

света от тебе скри.

(„Познание“)

 

Екзистенциалната проблематика, въпросът за чо­вешко­то познание и себепознание са приоритетни за цялата евро­пейска култура на XX век. По отношение на философ­ската осмисленост на естетическите процеси в евро­пей­­ската литература водещата роля се отрежда на сп. „Зла­­торог“, в което Геров публикува свои ранни творби. Те са одобрени за печат от Владимир Василев, главен ре­дак­тор на списанието и негласно провъзгласен за­ко­но­да­тел в областта на художествените ценности. Упреците, кои­то Геров получава отляво (през 30-те години на ми­на­лия век той принадлежи към пролевичарските фор­ми­ро­вания), предизвикват у него силни смущения и това го кара да търси вътрешни оправдания за своите публикации в „Златорог“. Някои от критиците дори твърдят, че с при­съ­ствието си в списанието Геров смятал, че осъществява пролевичарски пробив в бастилията на златорожци. Фак­тът, че приемат за печат стиховете му, освен че е показател за толерантността на Вл. Василев, говори недвусмислено за безспорен талант у Геров, забелязан от най-критичния це­нител на българската култура.

През 1992—1996 година на български език излязоха няколко31 открояващи се труда в областта на философията (най-значителните сред които са на Хайдегер и Муние), което рефлектира върху литературоведските ин­тер­пре­та­тивни анализи и прогнози за съвременната европейска култура, част от която е и българската литература. Геров е удобен пример за обглеждане на екзистенциалния статус на българина — поради сложността на характера си, която отключва най-невероятните примери за това, как се по­сти­га устойчивост на нравствените принципи и устои на лич­ността. Дори в светлината на разсъжденията на „мо­дер­ните песимисти“ като Шопенхауер и Хартман мо­ти­ва­цията на „етичните“ теми в творчеството на Александър Геров изглежда оптимистична.

Всъщност това е рефлексия на драмата на човека, търсещ своята идентичност и екзистенциална мотивация в края на XX век; на човека, който изстрадва болезнено догматичния тоталитарен режим и се отдава на ме­та­фи­зични размисли за човешката съдба в нейната крайна форма на обреченост и драматична предпоставеност. Френските моралисти и екзистенциалисти от миналия век насочват към възможните основания за подобна драма. Нещо повече, те успяват (от Сартр до Муние) да мо­ти­ви­рат проявата на човешкия интелект в най-важната част от битието — как чрез творчеството си той се про­ти­во­по­ста­вя на вътрешния крах на личността. При Геров е из­ве­ден един централен проблем: възможността за сцепление на личния психологически и нравствен потенциал с кул­тур­ния „геном“28 на човечеството (самият той не­ед­но­крат­но подчертава това в новелите си).

Поезията на Александър Геров деструктурира пра­ви­ла­та на реалността, изменя ги и съграждайки ги отново, ги остойностява. Новите правила диктуват нова по­зи­цион­ност към идеята за достойнство в човешкото поведение. Настоящото изследване ще се движи в тази посока — ще про­следява изграждането на мирогледно-философски и есте­тически позиции чрез словото.

В своите дневници, които стават достояние бла­го­да­ре­ние на усърдността на най-добрия му приятел, проф. Божидар Кунчев33, Геров е написал: „10 дек. 1964 г. Всичко е гадно, под­ло и разложено. Партията, това е мелница за човешки ду­ши, работилница за духовни протези. Добри Жотев добре е видял същността й… партията в звената на МВР, която всъщност управлява и владее над всичко. Не току-така се беше създала бериевщината и не току-така тя и сега съществува. Като си пиша тези бележки, си мисля за стиха на Радой Ралин: „И мисълта ми се страхува да се превърне в думи“; „Каква атмосфера е създадена, мама му стара: да се страхуваш от мислите си, да двуличничиш, да се прикриваш, да не можеш да изкажеш ясно ста­но­вище. И всичко това го е създала партийната политика, тази развратница на човешките души.“

Ако преосмислим докрай записките на Геров, те ще пре­­станат да бъдат „бележки“ и в тях ще видим про­бле­ми­те на човечеството, изследвани чрез нашата, бъл­гар­ска­та, но и европейската рефлексия на драмата на ин­те­лек­туалеца през втората половина на XX век.

В поезията на Ал. Геров има изискване за адекватност между изживения живот и предстоящата смърт. Тя е на лич­ностна основа. Но съществува и още една тенденция, която е още по-интересна за изследователя. „Мъдра е смъртта“ — в тези думи има интуитивна пред­по­ста­ве­ност, страх от смъртта и преодоляване на страха, на­газ­ва­не в дълбоките води на разнородни философски об­яс­не­ния и естетически основания. За разлика от будизма34 и нирваната, пленили въображението на любимия му поет Яворов (стихотворението „Нирвана“, което Геров е спо­де­­лял, че осо­бе­но харесва), той се интересува от смъртта като битие, като същностна алтернатива на раждането.

Екзистенциалната философия на XX век е философия на драмата на личността, която не може да мотивира основанията за своето съществувание. Тази невъзможност става причина и източник за непосилното страдание на личността, която носи съзнание за своето предназначение в рамките на времетраенето на Аза. Невъзможността на личността да се справи с този въпрос („на вселената дяволска смисъла да се роди“) води до съдбоносния разрив между разума и емоционалното просветление, който психолозите намират за психологическа тре­вож­ност, а в най-острата й форма — за клинична депресия. В лични разговори (във връзка с готвената от мен студия върху не­говото творчество през 80-те години) Ал. Геров спо­де­ляше, че харесва Яворов, но е скептично настроен към стремежа на будизма да отстрани страданието от чо­веш­ка­та съдба35. Талантът на Геров му подсказва, че ме­та­фи­зичният порядък може да се противопостави на исто­ри­ческото развитие, мистиката — на историчността, уни­вер­салната символика на поетите авангардисти — на на­цио­налноисторическите символи (по същата причина той изказваше възхищението си от „Експресионистично ка­лен­дарче“ на Гео Милев, разграничавайки го от ця­ло­ст­ното му творчество). С някакво особено мъдро спо­кой­ст­вие Геров претегляше плюсовете и минусите на фи­ло­со­фията на индивидуализма спрямо позициите на марк­си­ческата идеология. Ако тогава смятах това за про­ти­воречие на личността му, сега разбирам мъдростта на твореца, опитал се да даде обяснение за екзистенциалното от­но­ше­ние на човека към промените на битието.

Българският авангард в поезията от миналия век из­ра­зява стремежа на поетите за освобождение от опе­кун­ст­вото на историята. Въпреки участието си в левичарски ак­ции през 30-те години, Геров също ненавижда идео­ло­ги­ческите постулати. Художественото му мислене далеч надраства политическите доктрини и това го сближава с поезията на Далчев, пред която той богоговееше. Мисти­кът у него надделява в ония години и го кара да се чувства самотник в българската литература, ако изключим лю­би­­мите му поети Яворов, Дебелянов, Далчев.

Обикновено сме свикнали да възприемаме поетите като „децата“ на културата на един народ, констатацията за наличност на наивистично мислене и изображение се смя­та едва ли не за задължителна характерност на пое­ти­че­ския талант. Геров е живото опровержение, той се ин­те­ре­сува и следи философските направления на своето вре­ме, оттам и пристрастието му към интелектуализма и нрав­­ствената извисеност в културата на всеки народ. За­що­то Аристотел го е казал великолепно: „Поезията е в по-висша степен философия, отколкото историята.“ И сега си спомням лицето на Геров, когато ми напомни това в разговор. Ницшеанството, достъпно за българите бла­го­дарение на преводите на Пенчо Славейков от началото на миналия век („Тъй рече Заратустра“), не е само моден фи­лософски нюанс. В началото на XXI век ниц­ше­ан­ството е предупреждение, че чувството за история, раз­тъл­кувано неправомерно, е сред фаталните негативи на чо­вешката цивилизация, особено когато са присъщи на са­модържец, притежаващ колосална власт и диктуващ съд­бата на цели народи и поколения..

Геров не само е надниквал в бездната. Той е стигал дъ­ното на бездната. Малцина от нас познават звуците на този мрак. Затова, ако се довериш на поета, той може да те изведе оттам, да ти покаже хоризонтите, за които копнее истински само онзи, който ги е виждал в безнадеждността си като непостижим мираж.

 

 

Битие отвъд смъртта36

 

„Светът е глупав. Мъдра е смъртта“ — написа Геров в стихотворението „Камък“. И предизвика смут у чи­та­те­лите.

Светът е глупав, повтаря поетът Геров; той, който e из­­страдал живота буквално („Животът нашата ед­нич­ка страст“ — заявява в друго стихотворение, и тази фраза се превърна в заглавие на статия37 за неговото твор­че­ство). Но в семантичен план между динамичния из­мен­чив „свят” и собствения „живот“ няма знак за тъж­дест­ве­ност, макар да e допустимо, че животът се живее от ком­пакт­ното човечество, а със самочувствието на свободни хора човеците се отърсват от комплексите си (поне от тяхната значителна част) само в мащабността на по­ня­тие­то „свят“ („Аз съм господар на живота си / и той не струва нищо. / Но защото искам, обичам го / своя живот излишен“). Според Геров светът — това са както гениалните изобретателни достижения на интелекта, така и резултатите от чудовищната милитаристична агресия на силните спрямо слабите. И затова, като поет, той не може да не изпита истинско страдание, стигащо до бо­лез­неност на психиката от грешките на човечеството, от грубостта, от нарушеното равновесие, от хаоса: „…и за смъртта владетелка на хаоса / той диво и без­по­мощ­но рида…“ („Сам“); „Видях човека като една възможност / и се ужасих“ („Възможност I“) и т.н.

Поетът Геров би искал да разказва само за тайните на простите, но изтънчени правила на живота. А това оз­на­ча­ва разказ и за съкровените тайни на смъртта:

 

Смъртта подготвя хората и нежно

ги моделира в своите ръце.

Грижливо тя им страстите изцежда,

замрежва с бръчки морното лице.

И ти разбираш мъдро и спокойно,

че се смирява буйното море,

че те люлей на длани слънце знойно

и че така е много по-добре.

(„Пашкул“)

 

Люлее те „на длани слънце знойно“ и така е „много по-добре“. По-добре от какво? Навярно по-добре от жи­во­­та, в който поетът търпи удар след удар, след като е по­светил младостта си на отвоюването на същата тази политическа система.

Целият живот на човека е един ритуал на смъртта. Жи­веей­ки живота по достоен начин, Геров ни подготвя за достойна смърт. Има нещо особено трогателно в же­ла­нието му да ни го обясни по най-простичкия начин, за да стане достъпен дори и за най-непосветения, странящ от мистиката обикновен човек:

 

Тъй както организмът си прочиства

със пъпчици и циреи кръвта,

така във тях природата е скрила

заряда на смъртта и гибелта.

(„Улица“)

 

Трябва много дълго да си живял с образа на смъртта, за да й намериш тази трактовка, съвсем непоетична, но достоверна: „организмът си прочиства… циреи кръвта… заряда на смъртта…“. Но както при повечето истински поети, романтичното чувство надделява:

 

…ние неусетно ще се слеем

с цветята и пръстта.

(„Свят“)

 

С поезията на Геров започва събирането на двата края на скъсаната нишка с религията и Бога. Търсенето на космическа справедливост, на вис­ша­та сила, която движи всемира, е подстъп към новото ре­лигиозно чувство на човека през втората половина на XX век, все още не­осъзнато, по-скоро интуитивно на­ме­ре­но („неусетно ще се слеем…“). Нашата кръв, нашите съл­зи ще про­съ­ще­ст­вуват в соковете на цветята — впро­чем това са идеи, които се срещат и при други поети, тук Геров е на крачка от епигонството. Но генетично свързан с природосъобразния начин на живот, той въобще не до­пуска, че подобно мис­лене може да се схваща като епи­гон­ство, по-скоро го проек­тира като единомислие, радва се на наличие от свои последователи, заразява със своята обич към природата и животните — не само своите род­ни­ни, но и най-близките си приятели (вж. публикувания разказ на неговия брат Георги Геров с показателното заглавие „За градината, гълъбите и кучешката колиба“38).

По същество поетът не само търси опори във външния свят, в чистите извори на битието. Хармонията в при­ро­да­та, привилегия на немската философска и естетическа мисъл39, вероятно без да е подробно изучавана от Геров, е същностна черта на неговия характер и психиката му. От срещата между една журналистка40 и поета се ражда статия със заглавие, особено показателно: „Влизайте, но внимавайте да не събудите котака“, фраза, която ха­рак­теризира поета много повече, отколкото всичките пси­хо­логически проучвания, взети заедно.

Опоетизирана смърт, колкото рисково и неточно да е това понятие, бихме могли да назовем физическия край, предназначен от Геров за личността. Всяка мотивация в предпочитанието на творческата избирателност за­дъл­жи­телно ни отвежда към знака на стойностното:

 

Гледа ги слънцето с нежност и страх,

милва ги и им се радва

и предпазливо надвесва над тях

своята огнена брадва.

 

Поетът много често използва опозицията нежност страх. Нежността не е привилегировано състояние, пред­из­викано у поета от любов към собствената му майка. Об­разът на старата жена, на другите възрастни жени, кои­то слънцето гледа с нежност, носят дълготрайните активи на човешкото достойнство изобщо, затова слънцето „пред­­пазливо“ надвесва над главите на жените, при­ли­ча­щи на светици, своята огнена „брадва“ на смъртта…

Стойностното като духовна субстанция в представите му на творец е достатъчно провокативно, но е със запазена знаковост. Смъртта — брадва, и светостта на майката сбли­­жават онтологичните краища на битието, на раж­да­нето и смъртта. Ранимостта на живота не е допустима, особено ако „протеклият живот“ е бил в знаковата хар­мо­ничност на природосъобразната версия. Човекът като ин­дивид, когато не е маргинално огрубен, е първичен и интуитивен (в смисъла, който влага Бергсон), той е не­по­све­тен в тайнството на смъртта („най-хубавото на смърт­та е, че идва ненадейно“), не изпитва носталгия по смъртта. Колкото по-интелектуално обременена е личността, толкова тайнството на смъртта става по-опас­но привлекателно:

 

Смъртта ме люлее на своите скути

и нещо красиво разказва ми тя:

— Ще бъдеш погребан ти в бездни нечути,

на кал и вода ще ти стане кръвта.

 

Тъй хилядолетия ти ще пътуваш

в земята, по корени и по листа,

при среща със близките ще се вълнуваш,

ще зъзнеш от зимния вятър в нощта.

 

Готви се, приятелю, дълго готви се,

когато един еделвайс разцъфти,

в листата му нежни да сбереш свойте мисли

и пак да си спомниш, че си ти, че си ти!

(„Eделвайс“)

 

Споменът в смъртта, че си „ти“, е част от красотата в жи­вота, точно този спомен превръща „простотата“ на все­кидневния бит в жизнени превъплъщения на неутолимия човешки дух към познание, изтръгва от горчивината на болката, от изпепеляващите драми, от съмненията — изстраданата увереност за сложността на живота и за от­пе­чатъка, който космическата енергия ще съхрани като памет на човечеството. В едни социалистически де­се­ти­ле­тия подобни схващания са най-малкото еретични. Про­ти­воречията, духовните спадове не закъсняват и Геров е с открити рани за собствените си съмнения, а и опитно по­ле за самодоволството на цензурата, която ще приложи всички йезуитски методи и ще доведе поета до пълно изтощение. Така можем да си обясним следното негово твърдение:

 

Аз виждам вечността —

мехур със малко истински неща.

 

Геров носи своя кръст в една скована от догматика соцсреда, която го кара винаги да се чувства виновен. Да кажеш, че животът е сложен — каква баналност, но не и като художествено изразена позиция в творчеството на поета. Чрез богатата проблематика на собствената си твор­ческа визия Геров е предизвикателство към човешкия разум, към съвестта, поезията му се крепи върху ка­приз­но­то равновесие между интуицията и опита на човека:

 

Най-хубавото на смъртта

е туй, че идва ненадейно.

Поемаш въздух със уста

и се унасяш постепенно.

 

И постепенно става леко

на мозъка ти разрушен,

че тръгваш много надалеко

и все ще стигнеш някой ден.

(„Най-хубавото“, 1956)

 

Творбата му за смъртта носи заглавието „Най-ху­ба­во­то“ — като израз на свое предпочитание спрямо оста­на­лите теми, които го вълнуват. В мои разговори с мно­зи­­на, различни по нагласа и стил съвременни поети, ко­га­то е ставало дума за стойностни книги или отделни твор­би, единодушно всички — от почитателите на Геров до най-недобронамерените — посочваха като най-добро в съ­вре­менната литература стихотворението му „Най-хубавото“. Дори тези, за които смъртта не е привлекателен обект за художествен анализ. Защото поетите с интуицията си усещат, че стане ли дума за смисъла на човешкия жи­вот, не може да се отмине най-важният екзистенциален проб­лем — проблемът за смъртта на човека.

В поезията на Яворов, към когото Геров изпитваше огромен пиетет, смъртта за пръв път се явява като „свет­ли­на“, както е в традицията на религиозния канон, и след Яворов за Геров вече „светлината“ се превръща в ем­бле­ма­ти­чен знак на смъртта:

 

Несретник безприютен,

в тъма самси изгубен, да заглуша страхът

обладал ми душата, аз гръдно викнах песен

на горестна самотност — и ехото отвърна

из пущинаци стръмни, където все без път

след него се залутах. Но вместо да намеря

там празник на живота, тържествен и безкраен,

в лице смъртта погледнах: тя беше светлина

на пролетното утро, отвеки съчетана

с мъглата подранила на есенната вечер.

(П. К. Яворов)

 

Едно от най-оригиналните поетически превъплъщения в творчеството на Геров също е сродяването чрез смъртта между човешкото сърце и слънцето:

 

Цяла вечност сладко ще сънуваш

слънцето до своето сърце.

 

Струва ми се, че не съществува в българската поезия по-романтичен образ на смъртта. Оправдан ли е ху­до­же­ст­вено този гигантски скок между пресекналото човешко дихание и могъщото величие на слънчевата светлина, която ежедневно царува в очите ни?

Култът към слънцето е познат на много народи. В българския поетически фолклор следите от езически ми­то­ве се освежават и разнообразяват от реалистични би­то­ви случки. Съчетават се органически реално и фан­та­стично. Слънцето в народното ни творчество е „все­виж­дащо“ (око на Бога, бих добавила), то знае тайните, бол­ки­те и радостите на хората, които го възпяват.

В сватбения ни песенен фолклор например слънцето е призовано да наблюдава отвежданото от момъка-жених момиче, което тъгува за родния дом, слънцето също тъгу­ва заедно с близките на девойката; в други песни слън­це­то ще стане жених, ако надиграе най-личната мома-кра­савица. Красотата е предпоставка за поява на „ак­ти­вира­ното“ слънце, сменяйки дискурсивно съзерцателния ас­пект на изображението. В българската поезия сватбата и смъртта вървят ръка за ръка при поетите от 20-те години (Фурнаджиев, Разцветников), митичната връзка слънце смърт от фолклорната поетика е експонирана и в твор­че­ската визия на Геров („Цяла вечност… слънцето до своето сърце“).

Слънцето е залегнало в българското съзнание и като символ на възмездието – много често в песните се пре­съз­дават думите на слънчовата майка, която съветва сина си да се оттегли от небесата, за да плисне благодатен, спа­сителен дъжд за труда на селските хора (нека си спом­ним и сърдитото слънце в баладата на Ботев „Хаджи Ди­ми­тър“). В поезията на Геров мотивът за равносметката и възмездието (макар и в малко по-различен аспект) е из­веден като централен, слънцето е активен арбитър в по­лезрението на човешката чест. Както е в една народна песен — покойница се явява пред съпруга си в образа на гълъб (гълъбът като символ на въздушното „царство“, но със спазена йерархичност спрямо образа на слънцето), молейки го да потисне скръбта си за нея и да се ожени за друга жена, за да не са лишени децата им от майчина грижа. Докосваме се до истински поетически бисери в изповедта на едно непритворно и цялостно, ненакърнено първично съзнание, което трудно може да си представи смъртта като край на човешките усилия. Откриваме нещо дълбоко и съкровено в това съзнание — желание за над­мог­ване над трудностите, над бедите, даже над неиз­вест­ното. Слънцето в българския поетически фолклор е свое­об­разна реализация на това желание: сродяване с тайните и могъществото на природата, слънцето като покровител на човека. Но човекът със своето голямо сърце чрез смърт­­та си се издига до неговото могъщество (веч­ност… слънцето… сърце“).

Разбира се, при подобна символика трябва да се държи сметка за всички специфики в нагласата на социндивида, за психологическата определеност на времето. Но пое­зия­та на Геров с подобна проблематика е още едно по­твърж­дение на предположението за творческа инвазия на най-значимите интелектуални и философски учения през 30-те и 40-те години, сред които и статиите на дъ­но­ви­сти­те в сп. „Житно зърно“. Това сочат и последните про­уч­вания на учението на Петър Дънов41 за ролята на „свет­ли­ната“ в истинското съзряване на човешката личност и ней­ния автентичен интелект. Когато тези статии се пу­бли­куват за пръв път, Геров е съвсем млад, но е запленен от богатата проблематика на учението.

Защо Ал. Геров толкова плътно се придържа към знака на светлината — имплантирайки я в поетическата тъкан на своите творби като обикновена метафора. Когато пре­би­вава в затвора, светлината е автентичен знак, не­об­хо­ди­мостта от нея е буквална, тя не е символ, а жизнена не­обходимост („Още чувствам в мрака на затвора, / до самия ръб на своя гроб, / истинската стойност…“).

Дъновизмът през 30-те и 40-те години на миналия век играе особена роля в интелектуалните среди на България. По-късно, с идващите години след 1944 г., години на край­но отрицание към всякакви „изми“ и метафизични аспекти на културния живот, Геров не скъсва пъпната връв на своето творчество с най-горещите защитници на транс­цен­дентните знаци на „светлината“ и на „музиката“ — като присъщи компоненти на човешката самобитност и уни­калност на битието. Възниква обаче друг въпрос — отстъ­пил ли е от художествените си завоевания поетът Геров, по­ста­вил ли е в „рамките на действителността“ истин­ската мащабна космическа енергия, която го при­вли­ча с магнетична сила и се превръща в център на твор­че­ски­­те му търсения? Можем ли да тълкуваме смъртта като „край“, след като поетът толкова време ни е убеж­да­вал в „безкрайността на света“?

Геров продължава да е верен не само на своята фи­ло­со­фия, но преди всичко на художествената си интуиция (която Бергсон определя като решаваща в творческия процес), интуиция, родена от изключителната му дарба, присъдена му свише — затова дори и не си помисля, че би могъл да покаже смъртта като „фатален край“. В пред­ста­вите на поета смъртта е сливане с природата, със свет­ли­ната, с непреходността. А това „докосване“ чрез съня на смъртта до слънцето — същото „всевиждащо“ слънце от поетическия ни фолклор, носител на възмездие — е про­я­­ва на силна необходимост за очертаване на па­ра­мет­рите на българската идентичност — дарба и национална иден­тичност, осъразмерени до мащабите на възмездието, което в творбите на Геров от космическа енергия пре­раст­ва в човешката способност да твори. Но като че ли ви­наги преценката на последствията стига до проблема за творението, създадено в името на човека или насочено срещу него. Дали ще кове обувки, или ще рисува огнените краски на слънцето чрез поетическата си фантазия, в своята добронамереност и талант Геров е безкрайно убедителен.

Забележително е, че от стиховете му се излъчва някакво своеобразно духовно наслаждение, типично геровско („Морето е самата смърт, / която своя пулс прислушва / в дълбочините на света...“), ликуващо удоволствие, че и в часовете на безветрие, и в драмите човешки той може да улавя пулса на света, тайната при зачеване на ма­те­рия­та и раждането на духа:

 

Животът е във мен,

но и смъртта е в мен.

Те всекичасно нещо разговарят.

Посрещат с радост всеки слънчев ден

и заедно в сълзите мои парят.

 

В поетическия свят на Геров се раждат интуитивни прозрения, осмислени от човека като противоположни категории: за смъртта и живота, за преходното и вечното. Обединяващ елемент в тези антиномии е „слънцето“ и така всъщност се потвърждава единството и не­уни­що­жи­мостта на материята:

 

Ела, слънце,

нежно

и хубаво слънце!

Малко,

сладко

слънце!

(„Зов към любимото момиче“)

 

И отново същото сравнение: слънцето — при из­об­ра­же­ние както на смъртта („Цяла вечност сладко ще сънуваш слънцето до своето сърце“), така и на любовния зов към обичаното момиче („Ела, слънце...“). Поетът е до­ловил общото между тях: човек може да се реализира както чрез красивата и достойна смърт, така и чрез съ­вър­шенството на своята обич. Но смъртта и любовта при­над­лежат към тайнството на природата – със своята не­из­бежност; и с красотата на смисъла, на необходимостта от реализация, заложени в тях.

Присъствието на смъртта в поезията на Ал. Геров не е свързано с тълкуване на някакво „извънчовешко“ съ­стоя­ние, тя не е небитие. Тук редом до смъртта животът присъ­ст­ва пълновластен — като постоянно терзаеща мисъл за стойността и значимостта на делата ни, никое от които според Геров не е незначително и без последствия за самите нас. Когато смъртта не е предизвикана от външно на­силие (в обратния случай Геров е безпощаден в яростта си, както е в стихотворенията „В природата“ и „Човешки мо­зък“), смъртта художествено се осмисля в творбите му като естествено продължение на живота:

 

Със всичко създаваме ние живот,

с дъха си дори, с мисълта си.

 

„Мисълта“ пренася (и съхранява) човешкия опит през времето. Но не това е най-същественото в случая, макар то до голяма степен да обяснява творческия подход към проблема. Ако Геров слагаше акцент изключително върху значимата поведенческа мотивация, върху ползата от добро или користната съобразителност за непременното добруване, поведенческата реакция би била винаги във високите измерения на трайното добро, на безгрешното човешко поведение, а резултатът щеше да бъде (в най-добрия случай) една маргинална, удобна и не­про­во­ка­тив­на поезия. Геров създава творчество, което провокира спо­койствието на филистера:

 

Сърцето ми преливаше във тебе

и моят блян, и всичката ми кръв.

И с устните си меки ти изгреба

от моите последния ми дъх.

 

О, силен, властен порив да изчезна,

да се превърна в облак чист и лек,

във атома, от който съм заченат,

преди да стана след това човек!

(„Миг“)

 

Чрез логиката на собствената си емоционална ан­га­жи­раност Геров стига до идеята за необходимост от СА­МО­ЖЕРТВА в името на човешкото безсмъртие. Нека не се заблуждаваме, никъде в поезията си (с изключение на едно стихотворение) той не употребява тази дума. Са­мо­жертвата присъства в неговата поезия, разкрита като някаква желана определеност на позицията, като от­стоя­ване на принципи от строго личен характер, които при­добиват значимост поради подчертания си стремеж към човешко съвършенство. Затова, обагрена от ро­ман­тич­ност и с ореола на безсмъртието, саможертвата се явява обгърната от особен блясък.

Тази ярка романтична багра, която определено тежнее към баладичното, сближава Геров с романтичната жилка в поезията на Ботев и Яворов, поети, към които изпитва огромен пиетет. (Много негови стихотворения не слу­чай­но започват с мото от техни стихове.)

Геров поставя въпроса за смъртта са­мо­жертва чрез мотива за неунищожимостта на личността, традиционно близък до поетическите видения на Ботев: „А смъртта й там мила усмивка, хладен гроб сладка почивка“. В подобен философски аспект, но без романтичен ореол, я изобразява и Яворов:

 

Сън сънувах, ой нерадост

опустяла младост,

сън сънувах, сън прокоба —

сънувах си гроба…

(„Хайдушки песни“)

 

В поезията на Геров смъртта като художествен образ заема централно място и подлежи на разностранни тълкувания. Освен като естествено продължение на жи­во­та, смъртта се явява и като логически крах на от­чуж­де­на­та личност (отчуждение от творчество и милосърдие, две­те първопричини, особено важни за Геров).

Няма проява на друг по-гневен израз в неговата поезия от израза му на протест и ненавист към всякакъв род на­си­лие срещу човешката природа. Така причинен, фи­зи­че­ският край няма нищо общо с човешката ци­ви­ли­зо­ва­ност, или поне с онази част от човешката цивилизация, коя­то носи човешкото чрез идеалите си. А за Геров вече се каза, че всичко извън идеалното е античовешко. В този сми­съл той е фанатично пристрастен към пси­хо­ло­ги­че­ска­та стойност на всяка промяна:

 

В природата лъва разкъсва друго същество,

за да се нахрани.

Но лъвовете не се убиват помежду си.

А хората се убиват помежду си.

 

Автор с опростенческа нагласа би сравнил насилието с хищническата безпощадност на зверове. Ала Геров вижда в СМЪРТТА НАСИЛИЕ проява не толкова на звер­ско­то — зверовете са по своему жизнено монолитни в ин­стинктите, в тяхната „суровост“ прозира хармонията на природата, т.е. живият живот. Насилието като проява в човешката цивилизация според поета е удар срещу чо­веш­ката природа, умъртвени човешки сетива, слепота за свет­лината на живота. Самият акт на насилието се пре­връ­ща в смърт — и това е преждевременната смърт на един още биологически активен организъм, но духовно уродлив. И вече не „последствието“ носи отвратителното лице на истинската смърт, а самият „причинител“.

При Геров липсва художествената дистанция. При поети като Далчев нейното присъствие е органически свър­зано с художествената знаковост.

Геров е поет на нажежения диалог. От днешните утвър­де­ни поети Константин Павлов е особено сходен с Ге­ро­ви­те интонации. Сближава ги художествената нагласа за директно вме­ша­телство в основния разказ като втори лирически субект. У Геров:

 

Материята много бавно човешки мозък си създава.

А този мозък колко странно! — сам себе си унищожава.

 

Възклицанието „колко странно!“ издава това пред­по­ста­вено вмешателство. В смислов аспект днес по­доб­но твър­дение за себеунищожение на човечеството е още по-ужасяващо. Защото звучи правдоподобно.

У Константин Павлов това вмешателство е сти­ли­сти­чен компонент, отлика на графичната обособеност чрез множествеността на знака „—“ :

 

Изтощихме се от взаимни подаръци.

Ние —

бедните.

 

На – подъвчи с моите челюсти...

После —

обратна размяна.

Какво да дъвчем! —

С разменени протези

преследваме Нищото.

 

Хей, сакатия! —

вземи двата ми дървени крака —

иди на празника —

потанцувай.

 

Изтощени сме

от взаимни подаръци.

Бедни сме.

 

Припев:

Чукове бият метала.

Секира дъвче дървото.

Кръстът е вече издялан.

Пироните са готови.

Спасителят още се бави.

 

Докога!

 

Изтощени сме.

 

Пейзаж:

Реката,

мътна,

без глас бълбука

под кално леден екран.

Студ.

(„Дарители“)

 

Спасителят на Константин Павлов, присъства в пое­зия­та на Геров персонализиран. Геров не търси ефектни ду­ми за една смазваща истина за човека. Тя тежи с не­под­правената житейска автентичност. Смъртта насилие в неговата поезия като художествено внушение надхвърля измеренията на външната проява. Съществува вътрешна насоченост — деградацията на човечеството, за която ни напомня авторът, ще се разпростре не само върху ко­ли­че­ствените показатели за съвременен просперитет на човеците, разполагащи с гигантски технически но­во­въ­ве­дения и глобални технологии, тя ще ерозира „съ­дър­жа­нието“ на съграденото от човешкия разум. Геров не про­пуска възможността отново да напомни за въз­мож­ни­те поражения върху интелекта, ако бдителността за духовно богатство и самовзискателност бъде принизена (върху този мотив са изградени и неговите „Фантастични новели“).

В нашето време — на упорити усилия за опазване на крех­кото равновесие между мира и агресията, на все по-упоритите усилия за милитаризация, което всъщност е средство за поддържане на господството на насилието, стиховете на Геров добиват особена важност. Познавате ли по-изпепеляваща откровеност, хвърлена в лицето на човека, длъжен да отстоява своята човешка същност?

 

А ти човече всемогъщ

си като стъкленица празен.

 

Човекът — „всемогъщ“, лишен от своята свобода, из­глеж­да като „стъкленица празен“. Тогава безсмислието на неговия живот започва да крещи от всеки ъгъл. Геров не изменя на себе си — преодоляването на хаоса според творческата му визия е постижимо само в хармонията на духовните ценности. Когато не познавах всичко написано от поета, ми беше непонятна тази горчивина на от­кро­ве­ние­то:

 

Заключвай се! Заключвай се! Заключвай се!

Отделяй се от спомени и време!

Заключвай се във себе си дълбоко —

само така смъртта ще те приеме.

(„Дълбока старост“)

 

В поетическия свят на Геров истинската смърт, в оби­чай­ния смисъл на понятието — „това е да не вярваш в нищо“, т.е. само духовният крах, независим от физическия завършек на живота. Гласът на поета става рязък, с не­оспорима категоричност, драма­тизмът стига връхната си точка. Онова, което за мно­зи­на хора би изглеждало ща­стие, уют, осъщественост на лич­ни амбиции, за поета се превръща в „заключване“, в са­мо­изолация. А тези об­стоятелства, превърнати в съ­щест­ве­на част от живота, той никога не би си простил. Защото тогава според него би дошла смъртта. Ис­тин­ска­та. Такъв е замисълът на стихотворението „Дълбока старост“:

 

Живеем като какавиди.

Един на друг се наслаждаваме.

 

Ето един повод за ирония, която блестящо би осъ­щест­вил Валери Петров. Но не и Александър Геров. При него нещата изглеждат така: „А казва всеки, що ни види, че сме били за облажаване.“ За Геров са недопустими лени­вите чувства в любовта, тихите пристани, до­го­во­ре­но­стта между добрите обноски с равния тон на ме­ха­нич­но­то битуване.

Всичко може да почувствува и оправдае той: и съ­тре­се­нията и жестоките съмнения, и болезнената раз­двое­ност, но никога самозаблудата, че спокойствието на битието и духовната леност на личността е „раз­ков­ни­че­то“ за съ­хра­нимост на живота. Интересно е, че от края на 30-те години, когато дебютира, до „Книга за Тамара. Сти­хо­творения“ (1991) Геров е подчертано монолитен в твор­че­ското си раз­­ви­­тие: опиянен или гневен, той не щади своя читател, а го обгаря с буйната радост или дълбокия трагизъм на ро­де­ните в съзнанието му представи.

 

 

Контрастите

 

В поезията на Александър Геров образността е мак­си­мал­но изчистена и не носи различни цветови конотации:

 

Върху земята от кръвта му

червено цвете разцъфтя.

Той върху цветето полегна,

усмихна се и там заспа.

 

Това е единственият (или почти единственият) случай, при който в черно-белия фон на пространствената гра­фи­ка в поезията му „нахлува“ друг цвят — червеният. При това той е цвят по презумпция, присъщ е на материалния обект (кръвта), а не е постигнат чрез метафорична сим­во­лика или игра на визуални ефекти на въображението. В този смисъл заменяемостта му е невъзможна.

В Геровата поезия спектърът на цветовете отсъства. Черно-бялата графика подхожда на рязката интонация, на категоричността в съжденията му, на безапелационото изискване за покритие на идеите му. Затова в стиховете му няма цветове. Поетическата изповед е следствие на силно емоционално съпреживяване на явленията от зао­би­калящия го свят. Авторовата категоричност веднага откроява контрастите в жизнените случки и поражда контраст в художественото изображение — така Геров подчертава силно собствената позиция, своя възглед за нещата. Нюансирането като че ли го дразни, намира го за излишно разточителство, а още по-точно — за стремеж към завоалиране на истината.

Всяко пристрастие, особено привлекателно поради по-високата степен на емоционална ангажираност, поражда предпоставки за противоречиви и взаимноизключващи се съждения, нещо от което не е защитен и Геров:

 

Успокоявали са ни с вечност,

с безсмъртието на човешкото сърце.

Туй е безсмислено, защото е далечно

и е мъчително, защото няма цел.

(„Живот“)

 

Танцувам тъй върху гърба на времето

без корени, без дом и без следа….

(„Моят дом“)

 

Геров не рисува, а проповядва. Липсата на цветност, на визия със спектрална подвижност, е особеност, която про­изтича от семантичната структура на неговия стих. Авторът предпочита да покаже категоричната си оценка за даден проблем, да изчерпи докрай възможностите на конкретното внушение. Затова обикновено забелязваме наличието на основни принципи и категории и по-слаба нюансираност на някои аспекти от живота в самото ху­до­жествено внушение. Изповедта му е искрена до краен предел. Не е странно тогава, защо при философските увле­че­ния на Геров черно-белият фон все пак е основен, дори когато драмата е изострила сетивата до краен предел:

 

Така от скок на скок, в самоизмама,

срещу смъртта отиват мойте дни…

Въртете се, студени черни здания!…

И ти земя, глупешки се върти!

 

Поезията на Геров не изключва фатализма, ми­стич­но­стта. Предпочитанието към единственото (считано за стой­­­ностното), за което многократно тук стана дума, го кара да търси образност, която да съответствува на тази опре­деленост със своята неповторимост, изключителност (както в случая е сравнението със слънцето — любовта не е красив и „повторим“ миг, а „единственото“ слънце). Защото същността на съществуването според Геров не е в битуването, а в самата жива мисъл и тревога за съдбата на света. В опозицията раждане смърт авторът успява да включи съдбоносни човешки въпроси, да покаже слож­но­то преплитане между природните и обществените за­ко­ни, които движат всемира, но в които човек намира своя­та определеност и единственост не като кон­су­ма­тор на големите технически придобивки на XX век, а като градивна личностна себереализация.

 

...след умората заспивам

на своята единствена земя.

 

Тая „единствена земя“, в която кипи животът и се ус­мих­ва смъртта, е неговата екзистенциална драма, но и победа над бездуховността.

 

 

* * *

 

„Смехът — това е свободният човек“ — написа Иван Радоев.

В този смисъл Геров не беше свободен човек.

Той носеше кръстните мъки на своя век.

Носеше ги като окови, разранили нозете му до ган­гре­на. Искаше да вярва в политическите идеали на своето сто­летие, а му отнемаха и последната възможност за това. Нямаха власт само над неговата творческата визия за нео­бо­зримото.

Спо­ред Яс­перс „Са­мо кой­то сво­бод­но се об­вър­зва, е неуя­звим за въз­мож­нос­тта да се раз­бун­ту­ва от­чаян сре­щу са­мия се­бе си.“42 В то­зи сми­съл Ге­ров бе­ше на­пъл­но сво­бо­ден чо­век, лич­нос­тно об­вър­зан със стра­те­гия­та на своя­та лю­бов към оте­чес­тво­то (във „всеоб­ща­та бе­зо­те­чес­тве­ност“ фак­ти­чес­ки на­ми­ра ед­но „но­во оте­чес­тво“). И пак спо­ред Яс­перс дис­тан­ция­та от све­та „при­да­ва на чо­ве­ка вът­реш­но бла­го­родс­тво“; но по­тап­яне­то в не­го „съ­буж­да чо­веч­нос­тта на са­мо­би­тие­то“. Пър­ва­та изи­сква „са­мо­дис­цип­ли­на“, вто­ро­то е „лю­бов“43.

Поезията на Ал. Геров не съдържа и най-бледа следа от хумористични интонации, или когато се опитват да се про­краднат в стиховете му, най-често те са неуспешни. Тук всичко е заострено до степен на болезнен драматизъм. Чув­ството за хумор, както е прието да се нарича, му беше напълно чуждо. Както е при децата в най-ранна възраст. Искреност и вярност, това е Геров — едно работещо въоб­ра­жение сред неработещите конструкции на политическа деградация на обществата. И затова мъдростта му беше автентична, като свята отшелница, изминала каменистите пътища на житейското познание в най-аскетичните му пре­въплъщения — от самотната стая до психиатричните кли­ники. В творчеството на Геров нравственият мак­си­ма­лизъм — като индивидуална психологическа нагласа, по­ражда силно изразен художествен драматизъм:

 

Болка.

Болко-о!

Болчице…

 

Изчистена фраза. Лаконичност. Пристрастност. Това, разбира се, е Александър Геров. И това стихотворение с пи­рамидална структура е цялото — назовано е „Стра­да­ние“.

Александър Геров е от най-искрените поети, които съм срещала — казвам това с ясното съзнание, че искреността е вече девалвирало понятие за съвременния човек. Сега, след като познавам поезията му, мога да си обясня уди­ви­телната енергия, заключена в една най-тривиална и банална формулировка като „безгранична любов“:

 

Мой живот, ти, зъл вълк, ти, снежнобял гълъб,

обичам те тъй хищно, като паразит.

 

Без поза, без користна съобразителост, за да се хареса, поетът Геров доверява своите горчиви истини, трупани през годините на познание и самопознание. Затова той може да нарече обичта си към живота „паразитна любов“, т.е. любов, не много различна от инстинкта на хищника. Оказ­ва се, че този враг на излъсканите обещания, на поли­раните илюзии обаче е „великолепен хипнотизатор“ на вя­рата, вярата за случващото се добро в живота, макар пое­тът неколкократно да прави опити за самоубийство. Но нека по-нататък в текста не ни подвежда глаголът „бле­­сти“, не в глагола е съсредоточена енергията на пое­тич­ното жило. Магическото в стиха на Геров е в уме­нието му да изгради плътен и пространствен образ на оная без­смърт­на надежда, чрез която човечеството е оцелявало по пътищата към своята Голгота. Заради пребиваването си на тази земя в търсене на най-значителната цел на своя живот — смъртта:

 

Тече си времето и заличава

земи, народи, хора и съдби.

Но в ситото му нещичко остава,

безсмъртната надежда там блести.

 

Когато си бил в ада и ни уверяваш, че все още има на­­дежда, уверяваш нас, днешните слепци на едро, които с всеки изминат ден се превръщаме във все по-ловки кон­су­матори на технологически нововъведения, плод на ин­те­лектуална гениалност — това е творческа интуиция44. Пое­зията на Геров е предупреждение към нас, спе­че­ли­ли­те умения, без да сме ги превърнали в емоционално богатство или в нравствена същност.

Поетът ни посочва най-страшната истина, която е про­зрял — че времето просто изтича в безкрайността си и не за пръв път „заличава“ земи, народи, хора и съдби. За­ли­ча­ва ги безвъзвратно. Може да противостои на забравата един­ствено порядъкът на нравствената душа, съвър­шен­ст­вото на човешката памет, този гигантски отворен диск към вселената.

 

И недей се лишава, недей се лишава,

от свободната мисъл — недей!

О, живот, аз вярвам, че ти ще пребъдеш

над мерзостта и смъртта!

 

Нито частица лицемерие, а мъжество, което стъписва със своята откритост в признанието за преглътната гор­чил­ка на живота. И за ласката, предназначена за отрязъка живот, зад който наднича смъртта:

 

…вземи един отрязък от живот

и милвай го и му се наслаждавай

 

В същото време не познавам друг по-голям хип­но­ти­за­тор за вярата в човешкото безсмъртие, по-грандиозен стоицизъм срещу реалиите на грозното заради военните „подвизи“ по териториите на Балканите и в света, срещу политическите престъпления през XX век. Без ин­дикация, че XXI ще бъде по-духовен. Но надеждата за другост, споделена от Геров с читателя по най-про­стич­кия начин, е простота, характерна само за големите личности:

 

…ще скоча в трамвай № 9

ще си купя билет, ще се возя,

ще чета в кафенето вестник „Дневник“,

ще се радвам на лицето си грозно.

(...)

Ще се ровя в пръстта и в душата си.

Аз живея, живея, живея…

(„Гротеска“)

 

Възможно ли е в едно-единствено човешко сърце да се съ­храни толкова издръжливост: „Аз живея, живея, жи­вея…“;издръжливост и на ужасите, и на болките, и на на­деждите. Най-вероятно е възможно, след като имаме „случаят“ Геров в българската литература.

Чрез своята поезия той ни кара да усещаме болезнените рани на човечеството. Чрез жребия на съдбата твор­че­ска­та личност е винаги избирана — за да се съхрани „ге­но­мът“ на живота в най-светлата и извисена траектория на духовността.

Лице на аскет, с особена доброта, туширала остротата на аскетизма. Това е Александър Геров. Въпреки дълбо­ките белези на времето по неговото изумително човешко лице.

 

_____________________

 

24 Пенев, Б. Основни чърти на днешната ни литература. — Зла­то­рог, 2, 1921, № 4, 225—247. Също В: Пенев, Б. Студии, статии, есе­­та. С., 1985, 221—245. Според Боян Пенев българският писател „твърде често е без­си­лен да се издигне над житейската конкретика, далеч е от духовната същност на индуктивното и синтетично изкуство“.

 

25 Боян Пенев умира на 25.06.1927, а Геров дебютира с публикации в литературните сборници „Звън“ (1938), „Праг“ (1938) и „Жажда“ (1939) в края на 30-те години.

 

26 Същата тази творба можем да открием под три заглавия: „На един народ“ (книгата „Ние — хората“), „Чехия“ (книгата „Два милиарда“), „Март 1939“ (книгата „Стихотворения“).

 

27 Геров поставя за мото на своето стихотворение „Удар“ рефрена на Де­бе­ля­нов — „И кат воин в тъмница, / да не можеш, пленен, / да из­върнеш десница / в гняв безумно свещен.“

 

28 На 23 години Геров издава своята първа стихосбирка “Ние — хората“ (1942), макар критиката да смята за дебют включените му стихове в литературните сборници „Звън“ (1938), „Праг“ (1938), „Жажда“ (1939). В книгите „Най-хубавото“ и в „Стихотворения“ ще открием творбите на Геров от тях без поправки.

 

29 Куюмджиев, Кр. Богомил Райнов или изкушенията на реал­ност­та. — В: Куюмджиев, Кр. Разтворена книга. С., 1983.

 

30 Михаил Неделчев съвсем основателно оспорва термина „по­ко­ле­ние“, защото открива в него повече биологично-възрастови белези, от­кол­кото литературоведски основания.

 

31 Европейски екзистенциалисти. С., 1993; Хайдегер, М. Същности. С., 1993; Муние, Е. Увод в екзистенциализма. С., 1993; Бердя­ев, Н. За роб­ството и свободата на човека. С., 1993; Ницше, Фр. Не­свое­временни раз­мишления С., 1992; Ясперс, К. Духовната си­туа­ция на времето. С., 1996.

 

32 Румен Шивачев употребява този термин като проява на културна памет. Вж. Шивачев, Р. Битието като идентичност в поезията на Цветан Марангозов.. — В: Битие и идентичност. С., 2002, с. 136.

 

33 Кунчев, Б. Александър Геров: „Ще се мъча да живея“ — В: Кунчев, Б. Човешката участ. С., 2003, с 191­260.

 

34 В списание „Мисъл“ (кн. 2, 1902) Михаил Арнаудов отпечатва статията си „Буда и будизма“, която е адресирана към българската ин­те­лектуална аудитория. Въпросът за смъртта не се поставя, отвъдното не е приоритетна тема за това учение.

 

35 Пак там: „Четирите са истините, които Буда развива в своите беседи — истината за страданието, истината за произхода на страданието, истината за премахване на страданието, истината за пътя към премахване на страданието.“

 

36 Със същото заглавие: Сугарев, Е. Битие отвъд смъртта. — Сеп­тември, 1990, № 2, с. 241—246.

 

37 Кунчев, Б. „Животът — нашата едничка страст“. — Септем­­ври, 1986, № 3, с. 226—239.

 

38 Статията е по повод 75-годишнината от рождението на Алек­сан­дър Геров. — Дума, №107, 14 май 1994, с. 9.

 

39 В есеистично-философската проза на Томас Ман, която Геров познаваше и ценеше, човекът е осъ­щест­вена „среща на духа с материята“.

 

40 Фъркова, М. Влизайте, но внимавайте да не събудите котака. — Кино, 1991, № 1, с. 64—68.

 

41 Дънов, П. Лекции на младежкия окултен клас. / от…: 1924­1925. Т. 1—5. — София: Просв. к-т, 1927­1928.

 

42 Яс­перс, К. Ек­зис­тен­циал­на диаг­но­за за на­ша­та епо­ха. — В: Яс­перс, К. Ду­хов­на­та си­туа­ция на вре­ме­то. С., 1996, с. 184—185: „Само който свободно се обвързва, е неуязвим за възможността да се разбунтува отчаян срещу самия себе си. Неиз­пъл­ни­ма­та и все пак еди­нстве­на­та за­да­ча, коя­то ос­та­ва пред днеш­ния чо­век, се състои в то­ва, пред ли­це­то на Ни­що­то да се на­ме­ри на собст­вен риск из собс­тве­ни­те си ко­ре­ни пътя, по кой­то жи­во­тът — въ­пре­ки цяла­та му раз­сея­ност във въз­бу­да­та на пос­тоя­нно­то люш­ка­не на­сам и на­там — ста­ва не­що цяло. Как­то по вре­ме­то на ми­тич­ни­те ге­рои всич­ко ка­то че ли из­глеж­да за­ви­си­мо от от­дел­ния чо­век. По­веля­та оба­че, е чо­ве­кът заед­но с чо­ве­ка да се по­то­пи в ис­то­ри­чес­ка­та кон­крет­ност на све­та, та във всеоб­ща­та бе­зо­те­чес­тве­ност фак­ти­чес­ки да на­ме­ри ед­но но­во оте­чес­тво.“

 

43 Пак там, с. 185: „Дис­тан­ция­та от све­та му да­ва не­го­ва­та сво­бо­да, по­тап­яне­то в све­та — не­го­во­то би­тие. Дис­тан­ци­ра­не­то не мо­же да се пос­тиг­не по ин­те­лек­туал­но-аб­страк­тен път, а са­мо в ед­нов­ре­мен­ния до­сег с всяка дей­стви­тел­ност; по­тап­яне­то не е ви­дим акт, кой­то се са­мо­ве­ли­чае, а се из­вър­шва в мъл­ча­ли­ва бе­зус­лов­ност. Дис­тан­ция­та от све­та при­да­ва вът­реш­но бла­го­родс­тво; по­тап­яне­то съ­буж­да чо­веч­нос­тта на са­мо­би­тие­то. Пър­ва­та изиск­ва са­мо­дис­цип­ли­на, вто­ро­то е лю­бов.“

 

44 Бергсон предрича ролята на творческата интуиция като спа­си­тел­на за разума на вселената.