ПРИМКА

Пашкулена тишина.

Самотата ме приютява.

Любовта ми се отегчи –

с мен не се забавлява.

Аз съм жител. И собствен свят.

И стопанин. И куче.

Не видях щастливи звезди.

На планета не случих.

Тук човек за човека е брат

на убийство обучен.

Няма термин „чиста душа”,

дефиниран научно.

Има думи за кръстопът.

Те разпъват хуманно.

Аз вися на отрязан пъп.

И поклащам се бавно.

 

 

НОКТЮРНО

Аз отдавна

живея сама

и завързах

страховете

по клоните.

Моят дом

е до онази гора,

дето скитат

самотните спомени.

Моят дом

е до онази река.

Няма блато,

отдавна пресъхна.

На верандата

махам с ръка

и посрещам душата си

тъмната.

 

 

НЯКОЙ ДЕН

Някой ден ще слезе

от гърба ми сянката,

ще ме пусне да си отида.

Колкото пò по-тъмно,

толкова по-невидимо,

колкото по-потайно,

толкова по-неразбрано,

колкото по-обмислено,

толкова повече рано.

Някой ден ще сляза

от гърба на сянката

толкова облекчена,

ще обяздя душата на коня си,

пратена да ме вземе.

Ще завали забързано

и за последно поройно,

 

с  колкото повече мълнии,

толкова по-непристойно.

Ще прелетим над църквата.

Тя ще удари с копито

точно в езика камбаната

толкова ненаситен.

Колкото по съм далече,

толкова по съм нагоре.

 

Сенчице слънчогледова,

всичко е с временен корен.