БИНЬО ИВАНОВ

(Природата срещу Войната)

 

...на извора не вярват, ако друг го пие,
но къси са нозете им да стигнат извор...

Биньо Иванов

 

До появата на Биньо Иванов в българската поезия не сме наблюдавали такава игра на идентичности – пълноценна игра в съвършените ѝ форми:

...сред ден, аз и динята да седнем (рожби две от сладък сок и глина)...

В поетическата представа, равнопоставени по значение и събитийност са двете рожби“, божествено изваяни от сокове и глина. Тази „наивистична“ идентичност, извлечена от тръпчивото усещане за тленност и вечност, в стиховете му стои по-истинска от суровите доказателства за философските измерения на битието. Чрез поезията на Биньо Иванов за пръв път истински се убеждаваме,  че второстепенното може да има привилегията да се превърне в органична потребност на най-основните образи в текста, без което те нямат шанса да оживеят. И отново така:

...вълчият език ме ближе и ми дума, и ми свети...

Идентичността на човека, разчетена през знаците на природното и божественото, превръща “Вятър иде и аз те обичам“, „До другата трева“, „Светлуша“ в едни от върховите постижения на българската литература. Някак особено се стопля сърцето, дори само през фикцията за възникващ живот във вените от глината и сладките шарени сокове на природно съхранимото... А продумването на вълка, което свети толкова особено в мрака... Светлина извира и от  чаената приказка на липата, унасяща човека в летните му сънища, когато нощите в селското сено (в близост до мишки, змии и коприва) са толкова уютни, че пълноценно зареждат и нас с енергия и доброта:  

Сеното с мишки, змии и коприви по-унасящо приказва от липата,
добре в бодлите му преспахме, а утре чай липата ни поднесе.

Стихотворението е посветено на известен български критик. Чувала съм пък критикът да казва, че не си спомня за подобна преживелица сред дивата природа. Но фантазиите на поетите винаги са благословени, тяхната вътрешна свобода не би трябвало да се подлага на контрол. Самият поет, в друго стихотворение, хвърля предизвикателството толкова невинно:

Достойни са очите на жена ти,
пък най те хвърли във възхита шалът нечий връз шипока
и шипокът го разприда.

Подобна художествена игра на идентичности, в които природните топоси конкурират стожерите на човешкия характер, е градивна. И става така,  че уловените движения в природата, различните жанрове и родове, с техните модификации, прокарани чрез човешкото, напълно осъществяват многостепени емоционални състояния. А те са от съществен характер в стилистиката на Биньо Иванов, достатъчни са да внушат послания, пред които колабират и най-свирепите и консервативни човешките закони.

Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
като легна - прегръщам те цялата,
ти, прашинка, в окото ми влезнала
за сълза,
и слънце от пътя ми.

В поезията на Биньо Иванов няма допълнителни юанси под предтекст за загадъчност. Не нюансът е важен, внушава авторът, хронологически той заостря впечатлението, че ще продължи двустранно да разтегля пространство, хем прицелен в хоризонта, хем да дълбае надълбоко и все по-надълбоко: ...изчезва реката, тръгнала за риба“; „С три сухи храста на челото/ баирите вървят на изток / и мислят планини да станат“и  пия въздуха, на който дъното не зная“ и пр.

Трябва да сме подготвени за тази негова художествена ИГРА на идентичности, за която стана дума в началото:

Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

Биньо Иванов създава художествени пространства, почти всички от тях са труднопредставими като реалност преди да се познават специфики от характера му, много често те идват като фикционални предположения, но резултатът е видим – великолепни картини, облъхнати с тъга (въздуха са го отвлекли - толкова е бистрина“; „януарски облак и вятър, свирил в лед/ и всичко пак си идва, но ме заобикаля/ до другата трева, до другата трева.“; „...и все ме плаче някой“; и т.н.)

Лично аз го открих като поет непростимо късно, в началото на 90-те, интересът ми се събуди от неговата особена стилистична практика – да тръгва от всеобхватната характеристиката на нещата – към изконния корен, към митологическите извори. Мнозина сочат близости с Йордан Радичков. В стихотворението „Фабрика“ например, Биньо Иванов разкрива същностната част от „лабораторията“ си, за това как явленията от природата и човешкото битие се самопостигат като поетически субекти и прерастват в художествени визии. Стихотворенията му не се раждат от съзерцания или меланхолични размишления, авторът боготвори експресния разрез на събитията чрез отговорите на първопричинителя –  независимо дали е човек, природа, или животно („нахапана малина, ужилена забрадка“; „Шарено перо върху солена люспа“и т.н.). За да се стигне до страстното Биньово откровение: „Си искам живота“.

Впечатляващият израз е станал заглавие на стихосбирка през 1998, където са и едни от най-силните Биньови стихотворения. „На Биньо Иванов принадлежи и единственото може би политическо стихотворение – пише Енчо Мутафов[1] стихотворението му за Ян Палах, който се самозапалва в протест срещу нахлуването на войски от Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. По суеверно стечение на обстоятелствата денят на този потресен акт и рождената дата на Биньо съвпаднаха - 16 януари. Авторите на танковото братство нарекоха Ян Палах психически болен екстремист. Подобните на тях в Кюстендил и София наричаха така и Биньо. Не ми е известно български поети да се потресоха от трагедията, аз поне не знам някой да е написал ред. В маниера и мислите на Биньо Иванов бе да напише това стихотворение.“

От тогава и до края на живота му ДС не снема  интереса си от него. Изчерпателен до дъно, разкрепостен в усета се за времетраене, но митологически обвързан, и в този смисъл „консервативен“ в разбирането за човешките добродетели, Биньо Иванов  е изключително интересен като поет, той винаги търси „съединените същности“ между човешко и природно, като пресъздава живия ритуал на тяхното сцепление. Без да разкрасява.  Защото в неговата поезия завършена красотата не го вдъхновява, не лекува човешката болка. Твърде елементарно му се струва такова щастие. Понякога в душата му се поражда въпросът за „притежанието“ на неуловимите форми в природата и той го подлага  на щателно съмнение:

Може би, който е нахранил птицата
 и не е откраднал песента й,
той те има.

Може би, който е спасил животното
и не му е сложил два самара,
той те има.

Може би, който страда за дървото осланено,
а много после зарад плодовете,
той те има.

Анализирайки крайните състояния на човешкия разум, поетът все пак разбира, че е невъзможно да се стигне  до идентичността на човека в абсолютната ѝ форма. Затова Биньо Иванов създава стихове и за войната като такава, навсякъде еднакво зловеща, и за човешките поражения в нея, защото идеята за войната като такава е родена от човешки мозък.

Разказът в стихове: Като истинско дете на природата през пролетта той „помазва с пушек и глина кошера на април“ ; сам анализира доколко е способен да „помага на божите мравки в теглото“. Но... „войната галопира“. И за да потисне своя ужас, поетът прави опит да смекчи  пораженията върху личното си битие, затова като истински визионер „накъдря кичести метафори майски, пуска им вятър“... Но изостреният му слух продължава да изтръпва в мрака: „войната галопира. Поетът „постила легло със здравец“ за своето момиче. Тревогата му не секва, защото войната – галопира, галопира, галопира... Тогава авторът решително „мята люлка на врата на дървото, а лети дървесината до орела“. Орелът е благословен от поета. В обикновения живот нарушената протекаемост на явленията – означава катаклизъм. Невъзможен е в поезията на Биньо Иванов, тук всичко следва убийствено точно – не може да се отмести или прескочи, няма време дори да си поемеш дъх. Заради щастието на любимата поетът си пожелава люлката да стигне до орела, и изглежда почти успял в надеждата си... Но твърде различни в стандарта си са тези поетически предчувствия:

...никне тревата, изяжда пътя, камъкът напада тревата...,

 а войната
галопира, галопира,

Това неизменно глаголно повторение след всяка строфа, освен че внася силен драматизъм, противопоставя портрета на личността спрямо негативния образ на военния вестител на новия световния рекет върху човешкото. Трябва веднага да се отбележи, че същности от поезията на Биньо Иванов може да се квалифицират в духа на черната драматургия (но никога – на черния хумор!)

(...) таралежи в гащите ѝ, кобри под мишниците ѝ пъхаш,
галопира, галопира,
съвъкупляваш се с таласъми, с чупливи рога на дънери;
очите ти са мълнии, думите ти - порои, ужасът ти - акула,
войната галопира,
(....)изреваваш, хълми пропадат, пещери, кошери, извори се притварят,
(...)наместваш се, окопаваш се до чатала, до самото сърце,
войната галопира,
хващаш юздата, тя избива първия и последния от зъбите ти!

Зловещите събития слагат завинаги белег върху образа на лирическия персонаж. Новата конфигурация от причинители на световното зло направлява събитията .... Самобитен и първичен, Биньо Иванов гради фикционални, но възможно автентични светове, „и з р е ч е н и“, или достигащи до нас като ехо. Цялата Природа в стиховете на поета е срещу войната. Виденията се врастват в най-динамичната система на говореното (отваряш уста да го викнеш, галопира“ ). Черното във визиите стига да предела на възможното

(...) гледаш: едното ти око край тебе, другото прескача баира,
галопира, галопира,
отваряш, отваряш, отваряш, отваряш, отваряш уста да го викнеш,
галопира, галопира,
(...)тялото ми бе пръснато където му бе все едно.

Войната галопира – Това е реалистичното лице на днешния „мирен“ и модерен свят, на подмолието, чиито ежедневни функции завършват с физическа или духовна смърт, с разпарчетосване на тялото там, където му е все едно. Това голямо стихотворение, плод на интуицията на Биньо Иванов, е наречено „Намаляване на поезията“. Има ли смисъл да се питаме защо... Тук войната е не само понятие за кървави фронтови действия, а е извлечение от всяко сборище на мерзостта, от всеки автоматично подаден ход за убийства и предателства. В поезията на Биньо Иванов галопиращата война е наблизо, защото е била във виденията на всекидневието му. В човешките ни сънища, поетът успява ненатрапчиво да приплъзне спомена на битието си:

... поспря се времето - взе дъх - и пак напред заплува.
Но никой нищо не разбра, почти не се усети,
а който го усети, мислеше, че е сънувал.

 

Мариана Тодорова

 



[1] Енчо Мутафов. Изначалното и после. В: Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов. Стихове. Избрано. (2004, 2008), Цитат: „При гостуване у нас той ми показа стихотворението и ме помоли да го запазя някъде. Преписах го и му дадох екземпляр. Стихотворението, което се публикува през 1990 г. в “Литературен форум” (№ 5, 01.02.), е чувствително преработено. Там и в книгата “Си искам живота” то е озаглавено “Пражки бензин, януари 1969”. Аз го знам като “Балада и за бензина”. Много повече обичам оригинала - сигурно и по сантиментални причини.“

 

 

Този текст е публикуван и в Литературен вестник, бр. 17, 2-8. 05. 2018 г.