Румен Шомов

 

                  

                                    

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                     КИТАЙСКАТА СТЕНА

                                                    или

               

                    С БИГ БРАДЪР ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ВРЕМЕТО

 

 

                                           хей, хоп-роман

 

 

 

                                         

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                                                                              2020

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                               На поета и приятеля Георги Константинов

 

 

                                                                               На киносценариста и приятеля Владимир Ганев

 

                                                              

                                                                               На сина ми Христо

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                                                                             

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                            ...само хората, чиято история е разказана, продължават да

                              съществуват.

                                                                                      Зюлфю Ливанели

                           

                            А ако се сменят имената им? Продължават ли, или не

                            продължават да съществуват? Или продължават да

                            съществуват инкогнито? Хей, хоп!

                                                                                      Авторът

 

 

ПЪРВА ЧАСТ

 

 

Това тук е мъртво.

"Това"-то съм аз. "Тук" утробата на майка ми. Репликата е на акушер-гинеколожката, която току-що се е качила в залата за израждане след поредното, продължило цялата нощ, партийно събрание.

Ама как?! опитва се да възрази помощник-акушерката, поставила на свой ред слушалка върху издутия корем на пациентката. Ей, на...

Няма тон! – срязва я лекарката. – Подготви да отстраним плода!

 

Какво ѝ остава на родилката? Да напрегне всички сили и да докаже на непогрешимия Биг Брадър, че греши?

 

Неистови усилия и чудото е на лице. Лазар възкръсва от гроба – чува се писък на новородено. Годината е 1951.

Името ми е Лазар. След повече от шейсет години ще си дам сметка, че целият ми живот всъщност е едно и също. ...Доказване, че не съм мъртъв, за какъвто ме обявяваш ти, биг брадър...

 

– Не виждам основания за подобно твърдение… Физически може и да пошавваш все още, но… Сигурен ли си, че си жив? Малко е да се каже, че си в криза. Изпитваш страх. Още не си написал и ред, а ръцете ти треперят над клавиатурата. Струва ти се, че биволското око на монитора не те гледа топло, а заплашително. Редактираш и поправяш, поправяш и редактираш – какво? Първото изречение… И всички са ти виновни: побърканият свят, безчувствените роднини, наглата ти дъщеря, неверната жена, безразличните приятели, скапаните издатели, тъпите театри, егоцентричните режисьори, гадната телевизия, шибаната власт, корумпираната администрация, Буш, Тръмп, Ал Кайда, Ислямска държава, датските карикатуристи, кафето, което лочиш като изоглавен…Иска ти се да избягаш. На Тасманските острови? На Чжомолунгма? Къде? …Ще си купиш едно местенце, ще си копнеш една градинка под звездите и по цял ден ще надзърташ да гледаш как никнат луковиците… Да не забравиш кравата! Кравата е абсолютно задължителна! Откога мечтаеш за крава? Свинята също не е лош вариант – най-интелигентното животно – кравата обаче дава топлота… Уют…

Колко остана до следобедната разходка на кучето? До времето за вечеря? Няма ли нещо за правене в тази къща? Нещо за пазаруване? За чистене? Нещо да се случи? Целият свят ли те е забравил? Гадният телефон защо така кукундерски мълчи като слон в зоологическа? Защо не надигне хобот, не затръби, не разтърси тишината, та облаците да изпопадат като гнили круши и да се попилеят на майната си? Облаците на безразличието…

Как ги съчетаваш тези две желания: от едната страна – крава и луковици – нужда от самота, от другата – разпадащ се от звънене слонотелефон – контакти с други изоглавени... Едната риба – в едната посока, другата – в обратната…Едната – копнее за светлините на рампата, другата – за най-тъмния пъп на света… И понеже не си суетен… Още ли си вярваш?! …ти да си в пъпа, а направеното от теб – на рампата. За да спаси света… То! Ха-ха-ха! То!? Това е решението на драмата. Само дето такова решение е невъзможно.

Идиотска зодия!

 

Стига, стига, биг брадър!

 

 

***

Излизам на широкия балкон. Долу се разхождат любимите ми кучета местна порода. В шубраците пълзят спасените от мен охлюви. Над главата ми шеметно летят черни гълъби, а над техните – сребърни самолети, изпускащи тънки платинени дири, които дълго се разпадат в небето. Гледам току-що застреляния от залеза силует на Витоша и потоците кръв, които на забавен кадър обливат небето и се смесват със сивия смог, обгърнал града в задушаваща прегръдка.

Тук е хубаво. Цяла София е в нозете ми. Погледът ми се простира чак до комплекса “Люлин” и люлинските възвишения, чак до “Младост” и Лозенската планина, а зад нея в далечината се виждат заоблените куполи на далечните заснежени рилски върхове. Най-истинската награда за човек, прекарал целия си живот ту в една, ту в друга килия на този… разораван от цяла танкова бригада безразличия град...

 

– Как, как, как?

Ей така, на! Цяла танкова бригада безразличия...

 

Пия поредното си кафе с надеждата, че на дъното му се е утаила някаква ясно очертана, разбираема за мен фигура, чиито контури трябва да следвам, за да я постигна. Тъкмо това ми трябва – ясно очертана фигура – другото са думите, които ме връхлитат с лекотата на кучешка кавга. Въпросът е да бъдат обуздани, преди непоправимо да са я изпохапали и разръфали до смърт.

– Кое?

Ами фигурата, кое...

 

 

***

Нещо подобно се случва със злополучната ми пиеса седма година. Думи, реплики, характери, драматични обрати, ситуации, ситуации, ситуации, хумор – шемет… Не усещам кога, къде и защо всичко се разпада, въпреки че уж идеално съм си я слепил от кал и съм ѝ вдъхнал живот. Абе, съвсем като жива – удар с чук – говори! Ама не проговаря, а аз като последен тъпак всеки път си вярвам, че тази преработка е поставила короната топус върху къдравата ѝ главица. Не и не!

Запалвам и всмуквам дима толкова дълбоко, че половината цигара се превръща в пепел. Не съм пушил пет или шест години. С изненада узнавам, че порокът не ме е изоставил. Фигурите – да! Порокът – не! Но нали никотинът помага на лудите?

 

– Готин, говориш ли с някого?

Това е Ана – дъщеря ми. После ще ти разказвам за нея. Ако остане време... В случай, че изобщо мога да разкажа каквото и да било. Не съм сигурен, че я познавам… Гласът ѝ идва от кухнята… Приготвя нещо за ядене.

– Да, говоря – отвръщам.

– Така ли? На мен пък ми се счу, че говориш с някого, затова…

– Извинявай. В момента съм на разпит, скъпа. Пред биг брадър.

Почти шепна последната реплика.

- Нали, уж, не го гледаш!? – внезапно прочува тя.

 

Аз пак не го гледам. Просто този е заседнал вътре в мен. И макар да не е телевизионният, не е по-малко гаден.

 

 

***

Пиесата ми се разпада, защото главната ми героиня е сред хора от друго тесто. Еврика! Не може да се саморазкрие. Трябваха седем години да го проумея. Ако пътуваш в купе с бачкатори, когато те попитат с какво си вадиш хляба, няма да започнеш да им изплакваш съкровените си възгледи за живота и театъра. Ще манкираш някакъв нищо незначещ отговор. Как да те разберат? Не ги интересуваш. Ти си сам. Извън тях. И героинята ти е извън... Какво ѝ остава? Да мълчи и да върши чудатости… В разказ или роман ще опишеш вътрешното ѝ състояние, мислите, душата. Ще навлезеш в нейните съмнения, трептения, душевни кавги, скрупули, копнежи, безумия... Стоп! Тук имаш само репликите. Но когато говори, човек лъже или се прикрива. Трябва да го притиснеш до стената. Да го приклещиш, за да няма къде да шава. Тогава ще заговори истински.

Би могла да се изповяда пред стената… 

– Извън действието – ще отсече режисьорът Биг Брадър, както го е правил и друг път, четейки поредния вариант на пиесата ми. – Не ме грее… Характерът ѝ се клати като скеле при ураган от сто километра в час. Не ми е интересна.

В моята глава тази жена мисли, вълнува се, страда, съмнява се, изживява, има скрупули, копнежи, безумия, тайни... В неговата – не…

Въпросът е приключен. За него, не за мен... Гадно, безразлично копеле! Аз, както се казва, седма година дера кожа след кожа от собствената си плът и кръв, а той…

 

 

***

…е прав. Вижда се и с невъоръжено око. Стига да са ти отмилели пристъпите на ...справедлив гняв.

Справедливо или несправедливо, все се залавям с твърде сложни неща. Обикновено ме спасява интуицията или Господ знае какво. Но случаят е необикновен! Господ понякога не ще да се прави, че ни е длъжник. А едно нещо не го ли духне Той… стапя се като захарен памук при 40 градуса на сянка, колкото и да си наясно с теорията.

“Господ си е отишъл от мен! Господ си е отишъл от мен!”

 

…Давай! Хленчи! Пускай крокодилски сълзи! Бърши ред – лиги, ред – сополи! Мажи! Хората какви проблеми имат, а той – пиеската му не става… Ха-ха-ха! Светът ще си разплете чорапите!

 

 

***

– Готин, какво виждат очите ми!? Ти пушиш!

Тя смята, че да наричаш баща си “готин”, е най-добрият начин да възстановиш крехкия мъх по плешивото теме на натрапените ти възрастови различия.

 

Как, как го каза? Я, пак!

Както го чу, биг брадър!

 

– Е, и?!

– Какво “е, и?!” Ти пушиш!!! …Хайде, люпи семки пред телевизора, зяпай “Биг Брадър”, наливай се с менте! О, на теб не ти трябва менте. Ти и с кафетата постигаш същия ефект – докарваш се като пълен отличник. Нищо чудно да вземеш да провериш дали не си придобил птичи умения: да литнеш с щъркелите и да се пльоснеш на цимента от седмия етаж. Защо не!?

...От целия този монолог трябва да разбера, че дъщеря ми е загрижена за моето здраве.

Напоследък най-малко пет пъти ме е виждала с цигара, но едва сега съзнанието ѝ е достатъчно открехнато да проработи за мен. Можеш ли да я виниш?

Майка ѝ я зачена край една пясъчна дюна на Иракли. Без предварителни намерения, но с любов. Ама с много любов. Истинска.

 

Обаче тогава...

Да, тогава, биг брадър!

 

Само дето извади късмета да расте в най-тежките ми години. Уволнения, безработица… Е, не буквални и бурни – кротки освобождавания от работа: “Поради изтичане на договорения срок”. Съобразно закона…

Имаше една юристка. Скъса си нервите да ни убеждава да не си отрязваме сами главите, да не подписваме доброволно, че искаме от постоянен договор да минем на срочен. Не! Ние сме волни птици! Долу еснафското подсигуряване! Ние правим демокрация. Всеки жив организъм и най-здравият, умира, ако в него само се налива и от никъде не се оттича. Време е от телевизията да се изчистят урината, фекалиите, гнойта, мръсната кръв… Долу застоя! Долу некадърниците! Да живее естественият подбор! Способното да оцелее, неспособното да върви на майната си – вън!

 

…Естествен подбор ли!? Способното ли!? Такова фанданго ни чака, такова бавно, но мощно и безкрайно торнадо, че можеш да го изречеш… само с Вазовото: “Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Грeдетин!?”  

 

– Виж, нека да излезем за малко в парка! – Изважда ме от разпита дъщеря ми. – Имам нужда да подишам чист въздух.

– Щом искаш…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Когато човек загуби въображението си, тича към спомените – стара хитрост. Да си докажеш, че съществуваш. А щом съществуваш, целият ти живот е в сегашно време. Можеш да си избереш един, два, сто мига, часове, дни, месеци от него и да ги изживяваш пак и пак, както е било или както ти се иска да е било.

Този парк е мястото, където е най-лесно.

На няма и петстотин метра от “китайската стена” с апартамента, в който живея сега и обикновено пия кафето си на балкона, една раздрънкана “победа” ни е докарала след раждането ми – мене и майка ми. ...Вятърът носел тръни в полето В далечината с вой на койоти преминавали глутници полудиви кучета...

 

Тук беше нашата къща. От нея излизаше баба ми, изтриваше ръце в престилката, открехваше вратата на курника, викаше "кът, кът, кът", кокошките я наобикаляха, тя бръкваше в широките си джобове, вадеше шепа царевично зърно, хвърляше им го и гледаше умилено как гладно се нахвърлят върху него – без страх от птичи грип и кокоша варицела. После отиваше да наскубе киселец от поляната.

…Застройка от едно яйце, няколко лъжици кисело мляко – когато супата е готова – хляб… и обедът може да бъде отметнат като поредния преодолян рубеж.

 

Сега от къщата не е останал и помен.

 

Когато я имаше пък, нямаше този балкон и този блок. Тухлите, от които са построени, тогава са били още нищо неподозираща кал.

Тогавашната ни къща сега на свой ред се е превърнала в нищо непомнеща кал. Диалектика. Пространство и време…Единственото свързващо звено, като изключим мен самия, е черквата.

 

От край време я наричаха “манастира”. Признак за изобилната култура и религиозност на местното на(пре)селение.

И сега, и тогава тя си е на мястото. Даже си е оградила двора и вътре е насадила цветя, здравец и кипариси. Някои неща остават. Във времето… Макар и временно. Стига добре да си оградят двора!

 

Иначе от едната страна на времето – “кривият” поп пак пребива Игнат-големия, защото, ритайки топката, е улучил стъклото на “манастира”.

“Какво като стъклото е оцеляло!? Следващия път ще го разбие на парчета. Така му се пада!” Бий нечестивеца! До посиняване… да се бои от Бога, да го обича до изнемога. Як поп, дълбоко обладан от правата вяра.

 

Хоп! Хип-хоп-троп!Тагадък!

Престани, биг брадър!

 

Гробището беше близо до „манастира“. И до нашата къща. Не знам защо погребенията ставаха все в неделя. Бяха разточителни. С много цветя. Катафалката имаше резба от блестящо на слънцето, боядисано с черна блажна боя дърво. В него редките бели облачета се отразяваха като в огледало. Тъмнокафявите плюшени завеси с ресни се полюшваха, докато тя се движеше в синхрон с кривия поп, който водеше шествието. Коларят на капрата тържествено подърпваше юздите. От дясната му страна кротко се люлееше камшик. Неутешимото множество също беше в черно и това се вписваше поразително в млечнозелените овесени стебла на нивата, обсипани с ярки диви макове. Белите и наситеночервените цветя в ръцете на скърбящите и отрупания с тях ковчег допълваха картината. Червеното и черното поглъщаха другите цветове.

 

– Стендал…

...Някъде далече – на цели двеста метра – младата вдовица, биг брадър, се хвърляше отчаяно върху спуснатия в идеално оформения гроб ковчег. Вой. Късащ сърцето глас. Сълзи. Бабичките коментираха: “На третия ден след сватбата… Бушоните изгорели и момчето тръгнало да ги оправя. Уж знаело как, пък… токът. Станало на въглен, туй то!”

Или: “Сам си сложил въжето на шията. Като го намерили, бил изстинал…”

”Ама защо се е обесил, бабо?”

“Ами стар човек. Докривял му животът и…”

Докривял му животът.

 

В моето детство погребенията представляваха по-скоро приказен мираж. Нещо като баба Яга, която затворила Хензел и Гретел във фурната на къщата си с кокоши крака и от време на време опипвала показалците им да провери дали децата са напълняли достатъчно.

Имах чувството, че този мрачен ритуал е някаква специално разигравана за мен комедия: ще се скрият зад завоя, онзи в ковчега ще рипне да играе футбол с приятелите си, а всички дружно ще се разсмеят, че много хубаво са ме избудалкали.

Уви, катафалката се връщаше празна, а скърбящите продължаваха отчаяните си вопли по обратния път. Театралният спектакъл се превръщаше в реалност, невъзможна за възприемане. Аплодисменти отсъстваха.

 

 

***

Освен с някакъв далечен привкус на театрално изживяване, гробището в махалата беше свързано и с първото от моите умирания, но преди смъртта винаги идват приятелите.

 

В цялата махала децата бяхме две – Богомил и аз. Той растеше по-хилав от мен, но по-заядлив. Природата е грижовна – намира как да те компенсира. На втория ден непрекъснато съвместно съществуване – от зори до мрак – валенциите ни се взаимонасищаха и ни идваше да започнем да си дерем очите един на друг. За мен – това беше повод “да си починем” като се разделим, за него – да се хванем още по-здраво за гушите.

– Хайде, да се надбягваме!

– Не ща.

– Шубе те е, щото ще те преваря.

– Няма да ме превариш.

– Ще те преваря, пъзльо такъв! На-а пук! Ще те преваря. Ядец!

Не ме уговаряше дълго. Забивахме колене и длани в пръстта, той хвърляше на високо един камък и щом камъкът тупнеше, сигналът бе даден. Хуквахме и аз го надбягвах.

– Дишаш ли ми прахта? Що сега не викаш “На-а пук!” Хърба. Мръвка. Пий боза и яж халва!

Тогава Богомил обръщаше палачинката.

– Не беше честно! Ти ме избиколи!

– Честно беше! Ти хукна преди да е паднал камъка и като видя, че те настигам влезе в моя коридор да ми препречиш пътя!

– Не е честно! Лъжец!

След пет минути вече го гонех да му прасна един шут в задника.

С душа, наранена до кръв от собственото си безсилие, Богомил вдигаше камък и като истински невръстен Давид го мяташе по мен. После кълчеше кльощавите си крака през буците на нивата. Спираше, чак когато се отдалечеше на безопасно разстояние, само на крачка от дупката в живия плет към техния двор. 

Мен камъкът му не ме плашеше, нали не ме е улучил, защо да се трепя да го гоня!? Но вместо да се прибера като победител, стоях и чаках да видя какво ще направи.

Правеше все едно и също – добавяше мед в кацата със злъч. Събуваше си гащите, навеждаше се и ми показваше задника си, гледайки ме с глава между краката, като едновременно удряше юмрук в юмрук и повтаряше:

– Говедо и прасе, тор в нивата пасе! От глупост се тресе! Говедо и прасе!

Ле-ле-е-е! Защо не те настигнах!? Защо не ожънах нивата с тебе?!

– Зъбките ще ти счупя, само да ми паднеш!

Започваше безсмислена битка с камъни, която продължаваше часове, обилно поливана с пикантина заядливи реплики.

 

Хвърлянето на чук, копие, гюле, камък никога не са били силната ми страна. На него – още по-малко. Камъните и буците, които мяташе той, стигаха едва средата на нивата, моите – аз, за разлика от него се стараех – вдигаха прах на два-три метра пред Богомил.

Дяволът обаче си нямаше работа.

Едно парче керемида се извиси в безкрайното яркосиньо небе, за миг направи слънчево затъмнение и – право в главата му.

Не се чу вик. Нито – писък. Само странно приведено притичване към дупката в живия плет, сякаш внезапно го е присвил стомахът.

 

– Две дамаджани кръв изтекоха от главата му! – на следващия ден майка му назидателно гледаше ту мен, ту горката ми баба. – Цели две дамаджани кръв!       

– А той?! А той?! – опитвах се да парирам собственото си чувство за вина и укорните погледи на възрастните аз. – Той пръв почна!

Толкова.

 

Въпреки че не го осъзнавах, първият ми сблъсък със света на чудесата беше факт. От човек с общ обем дамаджана и половина, изтичат две дамаджани кръв. Мога само да съжалявам, че не съм бил пряк свидетел на чудото, което не означава, че съм се чувствал поносимо.

Въпреки че: “А той? А той?” Кой започна пръв? “Ами, той! Той започна пръв! Пада му се!”

Падаше ли му се?

 

След седмица инцидентът се забрави. Събрал достатъчно нова кръв, Богомил се появи на хоризонта. И всичко започна да се повтаря.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

– Готин, ще ми кажеш ли какво толкова търсиш? – пита Ана от другата страна на времето.

 

За да не се чудиш, защо е толкова привързана към мен, биг брадър, ще ти кажа: причината е проста – разкарала е гаджето си и има нужда от компанията ми. Така ще е, докато си хване ново. Много по-“направо сладур”. След това ще се окаже, че работата не е “перфектна”. И че: “Ти, брато, нещо буриш.” А почне ли “брато”да “бури”…

 

– Искаш ли да си купим по един сладолед? – невинно ѝ предлагам аз.

– Не се прави на разсеян! Питам те какво зяпаш?

– Тук някъде трябва да беше къщата, в която съм роден. Опитвам се да намеря мястото.

Не виждаш паметната плоча, така ли? Аз поне три пъти я засякох… Във виртуалното пространство.

Защо не ме оставиш за малко намира, а? Ние с теб изобщо не се познаваме.

За сведение аз съм дъщеря ти!

Не те познавам.

Знам. Когато съм се родила, майка ми ме бутнала в ръцете ти и казала: “Това е дъщеря ти”. Ти си ме поел. “Ох, на тати момиченцето, ох, на тати момиченцето!” Обаче в главата ти... “Какво е това същество, бе?! Махнете го от мен! Аз не го познавам!” Втръснало ми е да го разказваш.

Е, и?

“Е, и?” Нищо! 

Нищо означава едно единствено нещо – нищо.

 

 

***

Там, където се намираха двете редици къщи, разделени от овесената нива, сега е парк. От двете улици, които тогава съществуваха –  “Бетховен” и “Едисон” – е останала само “Едисон”, но предприемчиви наглеци отхапват все по-големи парчета от парка, строежите никнат като гъби и не е далеч времето, когато улица “БетХовен” ще възкръсне отново – с кокетни невисоки блокчета, пицарии, сладкарници, магазинчета за кучешка храна и дрехи втора употреба, пунктове “Еврофутбол”, кафенета...

Срещу черквата се е проточил огромният бетонен ковчег на зала “Фестивална”, погребал под себе си кварталното гробище, кавалерийските казарми и тук-таме разпиляните къщици на преселилите се от село Белица – беличани.

 

Вървим двамата с Ана. Аз съм пълен със спомени, тя с надежди. Край нас кипи някакъв неин и вероятно все още мой тлеещ живот:

Кучета. Деца. Колички. Млади майки с димящи цигари в ръцете.

Силаново червенокоси девици очакват своите неземно богати принцове пред бутилки с рекламираната от Мара-отварачка бира “Ариана”. Подрастващи хлапаци се тъпчат със снакс, сякаш се надпреварват за «Гинес». Старци се мъчат да върнат към живот поразените си от инсулт крайници. Гълъби, земни и неземни пчели, врабчета и косове… Електронно жужене на мобилни телефони. Кукли, казващи ”мама”. Топуркащи механични играчки. Звън на велосипедни звънци. Автомобили с отворени врати, които от четирите краища на парка, дънят от техно през рап до оглушаваща душата чалга…

Бит и душевност…

 

– Готин, ти пак се отнесе. Всъщност, можеш ли да кажеш какво точно искаш?

– Място под слънцето, скъпа. Място под слънцето.

 

 

***

Баба ми бутна в ръката една дебела порязница, обилно полята с олио и щедро поръсена с червен пипер, аз я захапах и излязох на двора в очакване да се появи Богомил. Както всеки ден. Никакви предчувствия.

– Тъкмо щях да те викам – захили се насреща ми Ванчо. – Тръгвай с мен да видиш как пасе козата на гробището!

– Как пасе? – заинтригувано попитах.

– Като щура. Обаче идваш при едно условие – ще гледаш да не ни гепят! Тая филия ще я доядеш ли?

– Не.

– Дай я насам!

Ванчо не беше от момчетата, които се появяват всеки ден. Обикновено, когато нямаше училище (беше с цели седем години по-голям от нас), подаваше дъски на баща си да ги рендосва в дърводелската му работилница. Баща му беше дърводелец. Като библейския Йосиф. Ванчо не живееше в нашата махала, а мно-о-го по-нагоре по “Едисон” – може да имаше цели сто метра от другата страна на “манастира”. Беше набит и здрав. С ниско чело, щръкнала русолява гъста коса и пъстри очи, които гледаха насмешливо, сякаш казваха: “Абе, приятел си ми, ама, не чак дотам. Нали си чат: всяка коза за свой крак.”

Когато нямаше нищо за копане, плевене, торене, бране, сушене… домашна дейност или нещо в работилницата – работа почти невъзможна – да не развъжда дяволи, майка му го пращаше с козата.

Беше му по-приятно, отколкото да стои като залепен с туткал над някой омразен учебник. Поне да учи не го насилваха. Знаеха, че няма да сполучи. Затова пък възпитанието му включваше едно задължително правило: “Каквото и да става около теб, не те ли засяга, не се намесваш!” Ако ще светът да гори и от четирите краища…

 

С коза отиването до гробищата не ставаше толкова бързо, но трябва ли нещо да се случислучва се… Дотича и Богомил.

Където и да сме ходили, баба ми винаги се стараеше отдалеч да заобикаляме гробищата.

“Деца на гробищата работа нямат!”

 

Този път ме беше изпуснала. Явно не е знаела нищо за възгледите на Ванчо за ненамесата. “Той е голям, той ще го наглежда!”

Виж ти! 

 

С Богомил попаднахме в приказката за Хензел и Гретел. Но не опипваха нашите пръстчета – ние опипвахме нечии невидими, затворени в отвъдното показалци и кутрета. Пръстта на пресните гробове беше червеникаво-кафява. Надписите по каменните плочи – със златни букви. Портретите на покойниците под тях се мъдреха, грижливо похлупени под порцеланови елипси, сякаш да не побегнат на нейде си. Венците бяха пищни с панделки, леко повехнали цветя и оклюмала зеленина. Живата зеленина избуяваше навред. В разцъфналите люлякови храсти жужаха пчели. Бръмчаха майски бръмбари. Чуруликаха врабчета. Ако край някой гроб все още имаше останали неопоскани трохи от скорошен помен, тлъсти гълъби довършваха започнатото от вечно скърбящите.

В кошчетата за боклук открихме – О, чудо! – накъдрени книжки от петифури и напълнихме с тях джобовете си. Козата пасеше настървено и богохулно, но никой освен Ванчо не ѝ обръщаше внимание. В гробището се носеше силна, упорита... упояваща миризма.

 

Години по-късно ще си дам сметка, че всъщност тя не идва от мъртвите, както съм си внушавал в детството, а от разлагащите се цветя. Още по-точно от гниенето на кехлибарените градински невени. 

 

От коя страна на времето сме?

От нашата си, биг брадър.

Объркваш ме.

 

В стъклените буркани и каменните вази стърчаха още свежи лалета, на гробовете нарциси, парички, момина сълза, зюмбюли, дори божури… Дори божури!

Кой ще направи най-голям букет? …И най-голям венец на главата си?

Преди да обяви състезанието, Богомил си беше осигурил преднина. Пак буреше. И се започна едно препускане от гроб на гроб, от гроб на гроб… Тичахме, събирахме, виехме венци, бутахме се като се засечем, кичехме се, без да изпускаме от око съперника.

Като по-несръчен, често слагах по някое цвете в устата си, за да си помогна на ръцете. Зъбите ми инстинктивно стискаха дръжката. М-м! Приятен вкус. Свеж. Леко сладникав. Започнах да ги дъвча целенасочено.

Не е лошо! Хич не е лошо!

Хей, гледате ли да не ни гепят? – от някакво друго измерение долетя гласът на Ванчо.

Гледаме – светкавично излъга Богомил.

Гледате вие. Я кажете какво правите?

Играем си с цветята – изплюх аз дръжката на зюмбюла, която дъвчех.

Само да не ги дъвчете. 

Защо?

Защото ще умрете.

Защо?

Защото са отровни.

Започнах да плюя, да плюя, да храча, да плача и да плюя…

Дъвча ги! – сълзите рукнаха още по-силно от очите ми.

Тогава ще умреш – отбеляза равнодушно Ванчо.

Хвърлих всичко – цветя, венци, букети и хукнах към него.

Как ще умра бе, бате Ванчо!?

Дори не ме погледна. Все същият равнодушен глас зареян в козата:

Може и да не умреш, ако нямаш червена пъпка на носа. Ако имаш сигурна смърт.

Всичко било проучено…

Хукнах към един от гробовете, на който преди това бях забелязал парче огледало.

 

Огледало на гроб!?

Нямам обяснение, биг брадър.

 

Наведох се. Малко над лявата си ноздра видях идеално оформена розово-червена пъпка. Избърсах очите си от сълзите, затворих ги за миг с надеждата, че като ги отворя, ще е изчезнала.

Не! Там си беше. Малка, изящна, бистро-розова…

“Беж, крачета, да бягаме!” Като ще се мре, да се мре в къщи! При баба…

 

Край! Свърши се. Какво е да умреш? Ще боли ли? Защо още не ме боли? Кога започва да боли? Защо вече не започва да ме боли?

Какъв дявол търсихте на гробищата, а!? Трай сега и лежи!

 

Драматургия. И най-сигурните работи не са чак толкова сигурни. Следва обрат. И най-убедително звучащите думи се оказват лъжа. Следва обрат.

 

Проста истина. И досега не си я запомнил!

Млъкни, биг брадър!

Вариантите са два – или изобщо не съм умирал, или съм умрял неусетно, а на сутринта неусетно съм възкръснал отново. Жив съм!

*****

Едно ще ти кажа дълбокомислено поставя показалец върху слепоочието си Биг Брадър и бащински се усмихва. Ти сега започваш, но знай, театърът носи голяма радост, голямо удовлетворение и много болка. И още нещо. Разочарованията са повече от радостите. Добре го запомни!

Биг Брадър е тъжен, преживял какво ли не поет с прошарена, гъста, къдрава коса и аполоновска осанка, на която много държи. Често подчертава, че в превод от старогръцки името му означава “венец“, сиреч „слава”.

Възхищавал ме е още докато бях студент – впечатлявали са ме стиховете и поведението му в обществото 

Но бърка. Не започвам сега. Вече съм се сблъсквал и с радостта, и с горчилката на театъра.

Ще го запомня, Биг Брадър. Можеш да не се съмняваш. И да не искам, няма как – непрекъснато ще го освежават в паметта ми. Що се отнася до пропорцията радост – болка… де да беше само “повече”… тя е голяма колкото разликата между микроба и планината. В полза на болката, естествено…

Хей, хоп!

 

 

***

В детството, като в театъра, понякога нещо дребно ти дава по-добър поглед към нещата, отколкото техният истински образ. Така беше и със смъртта – не можаха да я запечатат в съзнанието ми нито погребенията, нито траурните атрибути, нито червените цветя, черните крепове и накъдрените хартийки от петифури, нито злополучното посещение на гробищата с Богомил, бате Ванчо и вездесъщата му коза. Направи го едно пиле.

 

 

 

***

Зимата беше голяма и бяла. Снегът около петнайсет сантиметра. Продължаваше да вали. Отрупваше дърветата, къщите с димящи коминчета и цялото поле. Стоях залепнал на прозореца, сякаш взрян в някаква огромна захарница. От бараките на бившите кавалерийски казарми, които се намираха почти като метафора на войната точно срещу гробищата, взвод пехотинци беше излязъл на учение. Войниците, разтегнати във верига, атакуваха въображаемия противник с извадени ножове на пушките. Пробягваха двайсетина метра, размиваха се във виелицата, залягаха в захарта на снега, окопаваха се с пехотинските си лопатки. Набезите на вятъра навяваха върху им още сняг. Взводният ги вдигаше отново в атака. ...Двайсет метра и отново окопаване. И отново атака, и отново окопаване…

– Бабо, дай ми бързо пушката, че войниците идат – треперех от вълнение аз.

“Като пораснеш, какъв ще станеш?” “Войник! Войник! Войник!”

Баба ми донесе скованата от дървени летви пушка и я опря на вратата. Навлече ми палтото, намота шала около устата и леко го пристегна, нахлупи ми ушанка, надяна ми вълнени ръкавици, обу гумени ботуши над дебелите зимни чорапи, аз грабнах пушката, после се върнах и взех лопатката за игра в пясъка.

Хукнах през вратата към двора, промуших се през телената ограда – къде ти време да обикалям през портата!?

Личният състав на взвода се увеличи с още един боец – най-старателния.

Ровех земята, ставах и лягах, мушках въображаемия противник, на когото вече явно здравата му трепереха мартинките, а нищо чудно да беше напълнил и гащите си от страх.

Само изплашени черни врани се вдигаха със зловещ грак от клоните на дърветата и снежната земя…

 

Хубав войнишки живот, но си имаше и своите несгоди, а тези несгоди по време на цялото ми детство носеха едно единствено име – глутницата гладни, полудиви, безстопанствени кучета.

Баща ми обичаше да разправя един виц, разсмивал ги в окопите на Втората световна война: “Командирът на танковия батальон изпраща три селски момчета на разузнаване – предстои преодоляването на мост над голяма река. Връщат се след няколко часа и докладват. `Гусин майор, мостът не може да бъде преминат!` `Миниран ли е?`, пита огрижено командирът. `Съвсем не.`, отвръщат бойците. `Артилерия ли го държи под прицел?`, пак `Съвсем не, гусин майор!` `Авиационна атака ли се очаква? Язовирна стена ли поддава?` `Съвсем не! Съвсем не! Съвсем не, гусин майор!` `Тогава?` `На моста има куче, гусин майор.`” 

 

Не ми беше до смях. По-късно, когато тръгнах на училище по дългия, кален път до “Гео Милев”, стисках в ръката си отворена ножица, която може би нямаше да ме спаси от глутниците, но поне малко намаляваше вътрешния ми страх.

 

– Как посред зима в снега се появи това бяло пиле?

Нямам представа, биг брадър.

– Измисляш си го, нали?

Не мога да изключа и такъв вариант, биг брадър.     

                                     

Отблъсната от неудържимата учебна атака, глутницата побягна, раздели се на две като достигнала голям камък вада и потече на почтително разстояние от бойците. Изплашен, наруших веригата и най-напред скъсих дистанцията между мен и най-близкия униформен, а после минах плътно зад гърба му. Глутницата отново се събра на трийсетина метра зад фалангата и тогава жалното му писукане надви вятъра и неритмичните удари на лопатките в твърдата пръст под снега.

Пиле!

Бяло пиле върху белия сняг. Баба ми беше ликвидирала кокошарника не беше нейно. Не беше и от пилетата на съседката. Двете жени разговаряха нещо през телената ограда между дворчетата си.

Глутницата – кръвожадна и дива – започна да притиска пилето. В паниката си, то се мъчеше да намери пролука във все по-плътно затварящия се пръстен. Баба ми и стрина Димитрина затърчаха на помощ – смешни и жалки – едната със своя недъг, размахала безпомощно бастун, а другата с възрастта и неизбежните неудобства на пола си.

Оставих войниците и се обърнах ужасен.

Кучетата се втурнаха и го събориха на земята. Водачът им впи зъби в шията на птицата. Двете жени дотичаха твърде късно. И все пак кучетата хукнаха без да успеят да отмъкнат със себе си плячката. Захвърлих пушката и се втурнах колкото ми държат краката към жените.

Кръвта на птицата попиваше в снега, пилето лежеше с откъсната глава, а вятърът духаше перата му обратно. В далечината похитителите зловещо ръмжаха.

– Господ да ги убие! – прокълна баба ми. 

– Пушка, пушка, верицата им! – съскаше стрина Димитрина.

Аз се зарових в полите на баба си. Ревях и я питах:

– Какво викаше пилето, бабо?

– Какво да е викало? Писукаше.

– Не, не, викаше нещо – настоявах аз. – Стрино Димитрино, какво викаше пилето?

Тя не ме чуваше.

– Верицата им вълча, ще докарат бяс, видя се то!

Взводът беше завършил учебната си атака на нужното тактическо ниво и успешно се връщаше под строй в редица по двама.

Куцукайки, стрина Димитрина се доближи до офицера и започна нещо да му говори, ръкомахайки. Лейтенантът добродушно се усмихна, отвърна ѝ нещо, после отдаде чест и взводът продължи към казармените бараки. Тя уморено запристъпя към нас.

– Какво, ма, Димитрино, какво се разбрахте? – попита баба ми.

– Какво, какво – троснато рече съседката, – армия е това, не ѝ е работа кучетата да трепе, я! То се е видело, ние ще требва да им търсим колая.

– С отрова за мишки, Димитрино, нема ли да се куртулисаме? – плахо предложи баба ми.

– Слагах им – отсече съседката. – Изедоха хлеба и нищо… Язък за хлеба!

– Верно, язък! Недей да пипаш там! – Цапна ме през ръцете баба ми.

Надвесен над пилето, бях сложил пръста си в кървящата рана – там, откъдето се беше процедила невидимата пара на живота му.

Баба ме сграбчи за ръка и ме помъкна към къщи.

Скоро глутницата се върна да прибере плячката си.

 

Освен срещата със смъртта, този епизод трябва да ме е научил и на друго:

Има сила. Всяка държава се нуждае от такава сила. За нещо. За какво? Не е ясно. Когато на някой конкретен човек наистина му потрябва тази сила, тя стои безучастна, защото е предвидена за ...нещо друго. За какво?

Не ти е писано да знаеш, невежо… И не си навирай гагата, където не трябва!

 

След години в софийските кръчми, където ме мъкнеше приятелят ми Благовест, а и в кръчмите, в които се хранехме по време на командировките от телевизията ще гледам без изненада, като нещо нормално, суетящите се около празните маси келнери, които старателно постилат покривчици, редят пепелничета, салфетки, вилици и лъжички, поставят вазички с късо подкастрени карамфилчета, солнички и какви ли не овкусители за някакъв хипотетичен, непосетил още заведението клиент, докато посетилият го стои и търпеливо чака, белким му дойде и на него реда, когато грижите за неидващия Годо приключат.

Няма да ме изненада и “китайската стена”… Така местните наричат жилищния блок, в който живея. Половината от него е заградена с непристъпна стоманено бетонна ограда. Аз съм отвъд оградата. Зад оградата са депутатите от бутиковото Народно събрание на Република България.

Каква е целта на политиката?

Погледнете “китайската стена” и няма нужда да се напрягате да следите дебатите, боричканията, властовите игри. Театърът, който масмедиите не млъкват да коментират…

Целта на политиката е да си направим ...наша си, своя си, затулена и добре оградена, непристъпна държавица само за народни представители… А отвъд нея?! …Да „духат супата“! И да чакат следващите избори, когато ще купят гласовете им за по двайсет лева. 

Имунитет!

Или дресура?

Въпрос на лексикален избор. При всички случаи… талаш, но не като този в дърводелницата на Ванчовия баща… В подсъзнанието. Чичко, чичко Фр...

Туй то!

 

– Защо ми се стори, че току-що чух да говориш за нещо китайско? Или бъркам?

Говорех за чичко Фр... А за китайското, не бързай, биг брадър, ще стигнем и до него!

 

 

 

 

 

*****

– Готин, ти още ли обичаш майка ми?

– Искам да седна на тази пейка и да изпуша една цигара, а ти да отидеш и да купиш по едно кафе, става ли?

– Откак се помня, отговаряш на въпросите ми съвсем изчерпателно.

– Виж, умирам за кафе.

Да, де… Понеже не ме познаваш.

 

 

***

Беше се оказало, че бате Ванчо изобщо не живее чак толкова далече. И че къщата им на улица “Едисон” си е в нашата махала – на линията на “манастира” – от другата страна на пътя към гробищата.

Ако погледнем от тази страна на времето – точно под зала “Фестивална”.

Освен към “манастира” и гробищата, една пътека перпендикулярна на този път водеше до циганската махала и по нея често скитореха тумби мърляви, окъсани хлапета, които по празник се овъртаха я за домашна корабия, я за парче тутманик, а в делник, ако убегнеха от зорките погледи на домакините, често се прибираха с откраднато яйце или цяла кокошка.

Ако имаше нещо освен скуката, което с Богомил наистина ни привличаше в оградената с високи тараби Ванчова къща, това беше мирисът на прясно дърво. Разбира се, на Ванчо този мирис не му правеше впечатление направо го мразеше.

Изразът “ще гризнеш дръвцето” още не се беше появил. Той щеше да се появи много по-късно.

 

– Ванчо, Ванчо! – извикахме един през друг.

Не чакахме дълго. Ванчо заряза мотиката, с която окопаваше ягодите, и дойде да дръпне дървеното резе.

– Влизайте – въведе ни той. – Сам съм.

Майка му му беше забранила да излиза.

– Вчера се набутах гратис на цирк – каза гордо Ванчо. – Най-хубавият номер беше едно момче, което имаше пет пръста на ръката си.

– Е, и? – изгледахме го глупаво.

– Било на пет години, затова имало пет пръста. Циркаджията каза, че догодина, като идем, щял да му е порасъл шести пръст, защото щяло да е на шест…

Сведохме погледи към нашите ръце. Нямаше смисъл да броим за лош късмет и аз, и Богомил бяхме петгодишни. 

Отвън се чу обичайната глъчка – вдигаха я няколко циганета. Едва ли щяхме да им отделим внимание, ако Ванчо не беше обърнал нещата:

– Това са турски цигани – поясни той. – Има български – те са добрите, а тези са турски. Пет века сме били под турско робство. Трябва сега ние да ги колим и да ги бесим, както те са ни клали и бесили едно време, за да им отмъстим.

Очите му наистина горяха.

 

Няма друго семе, което така светкавично пониква и дава плод като семето на ...справедливото отмъщение.

 

– И хайдут Сидер ги е клал със сабята си – възбудено добави Богомил. – Четоха ми…

– Планът е следният – решително продължи Ванчо, – аз отивам да взема ножа от кухнята, а вие ги следите накъде ще тръгнат. После ги нападаме в гръб и ги избиваме до крак!

– Няма ли да ни осъдят на смърт, бе, бате Ванчо? – попитах аз. – За убийство!

– Дума да не става! – вещо отсече той. – Ще ни наградят. Това са турски цигани.

Залепихме се за оградата. Богомил – докопал мотиката, а аз изкъртил камък от оградата на лехата.

Ванчо обаче не идваше и не идваше…

Върна се с празни ръце – като таратор без кисело мляко и чесън. Зад оградата от ...отоманския поробител вече нямаше и помен. 

Не за дълго… За зла участ.

След половин час поробителите се завърнаха без нищо да подозират. Погледите ни се срещнаха.

– Да действаме! – изкомандва Ванчо.

Грабнах един още по-голям и по-объл камък от първия…

– Отивам да ги утрепя – заявих категорично.

– Ти убий първия – окуражи ме Ванчо, – ние ще се справим с останалите.

Открехнах резето на дървената порта и с котешки стъпки се приближих. Циганетата весело си говореха на своя сомангес. Този път бяха четири и всичките малко по-големи от мен. Не им направи впечатление, че тръгнах след тях. Извих глава назад.

Моите приятели ги нямаше. Сигурно бяха измислили нещо още по-хитро. Приближих на крачка от най-близкия поробител. Вдигнах камъка и се прицелих, сякаш целех с дървената си пушка въображаем народен враг. Право в темето. Решението ми беше неотменимо и окончателно – убийство на място – с първия удар.

Детето беше с гол, обгорял от слънцето гръб, с избелели от къпане във вировете на Искъра черни памучни гащи с ластик. Със спластена на фъндъци коса. Изглеждаше толкова слабо, че прешлените на гръбнака му се очертаваха ясно.

“В темето! В темето! В малкия мозък и на място!” Героите са в нас! Вечно живи. Най-вече героите от детските книжки. Защо да не станем като тях? Мама и татко ще се гордеят!

 

Засилих се колкото физиката ми позволяваше и запокитих тежкия камък!

Нещо изкънтя.

Вместо мигновена смърт, детето дори не падна. Камъкът, улучил гърба точно между плешките, само му даде ускорение, за да хукне още по-бързо по нанадолнището към циганската махала.

Като башибозук, погнат от хвърковатата чета на Бенковски, пищейки, след него се втурнаха и останалите отомански поробители, ужасени от опасността, която може да дебне и тях.

...Нищо не ги дебнеше.

В двора, хайдут Сидер и Ванчо играеха “Черен Петър” – дори не бяха видяли подвига ми.

– Не можах да го убия – смутено казах аз.

Никаква реакция.

– Обаче здравата го праснах!

– Браво! – вяло рече Ванчо и изтегли една от картите на Богомил. Това бяха измислили. Черен Петър.

Тъй като играта беше започнала, можех да остана само кибик.

След десетина минути набитото око на Ванчо забеляза, че по нанагорнището се набира циганин с ханджар в ръцете. Подобно развитие не беше предвидено в стратегията му.

– Ако ти е мил животът, изчезвай! – хладнокръвно каза той.

– Защо?

– Ще те заколи като гергьовско ягне.

– Как ще ме заколи, бе, бате Ванчо! Как ще ме заколи!?

– Как?! Окото му няма да мигне. Заради цигането…

– Ама нали ти ми каза, че били турски цигани?

– Нищо не съм ти казвал!

– Богомиле, кажи му, че ми каза!

Пауза.

– Не си спомням – отрече приятелят ми. – Откакто керемидата…

Някои неща се забравяли, ама не чак дотам.

– Не може ли тука да ме скриеш, бе, бате Ванчо? – отчаян изохках аз. – Да ме заровиш в талаша?

– Ще му щракне кибрита и къщата ще изгори. Какво ще кажа после на нашите!?

Циганинът беше вече на трийсетина метра. Драснах през нивата. С гърба си почувствах как Ванчо и Богомил ме сочат и казват: “Той! Ние нямаме нищо общо, играехме „Черен Петър“! На – виж!”

Бащата на удареното момче ме погна. Цялото му тяло трепереше. Очите му горяха като в треска. Разстоянието помежду ни се стопяваше. Още малко и ще ме хване. Неочаквано загуби равновесие. Спъна се в една буца и се заби в оранта.

– Твойта мама!

Малко увеличих преднината. Дотичах до нашия двор.

– Бабо, гони ме един циганин с нож! Спасявай ме!

– Бягай! Сама жена не мож те опази. Бесен е. Бягай!

Побягнах отново. Поляната към беличаните…

– Помощ! Помощ!

Всички се бяха изпокрили. Или ги нямаше. Или имаха по-важна работа.

Бягай! Към “Калиманци”… Чувствах дъха му във врата си. Чувах как ханджарът свисти във въздуха. Косматата му лапа се протягаше към врата ми. Мазни капки пот, избили по цялото му тяло, ме обливаха като душ…

“Ще се мре, няма отърване! Баба Яга е запалила фурната.”  

Умората започна да ме надвива. Дали да не легна и да затворя очи?!

Под палещите лъчи на слънцето, обезглавеното от кучетата бяло пиле ми махаше с крила от небето. Виждах как Ванчо подава на баща си трупите, които банцига в работилницата с режещ звук превръща в дъхтящи бели дъски. За моя ковчег. Не че баща му правеше ковчези, но за това са съседите. Да се подкрепят в тежки моменти… И Исус е бил дърводелец, син на дърводелец. Туй то!

“Бягай! Бягай! Бягай!”

В едно от дворчетата на “Калиманци” видях млад мъж – по-късно щях да науча името му – Игнат-големия – същият, който преди няколко години кривият поп беше пребил за нищо и никакво.

Надеждата ми eдва мъждукаше. Никой от познатите не ме защити, та този чуждият ли!?

Игнат остави мотиката при доматите и излезе вън без никакъв страх от въоръжения циганин.

– Спокойно, момче, спокойно! – взе ме в прегръдките си майка му.

Умората от дългото бягане, беше приглушила дивата решителност на циганина. Спокойствието на мъжа го респектира. Говориха дълго.

Дойде баба ми с малка кошничка, взети на заем пресни яйца и буркан мас. Накараха ме да се извиня и аз го направих с готовност. Циганинът омекна.

 

Дали пък едно от имената на мъдростта не е умора?

 

– Само да си посмял пак да направиш нещо на детето ми! – преди да се закандилка към циганската махала примирено заплаши той.

 – Дума да не става, момчето ми е добро! – твърдо отсече баба.

Във въображението ми бащата на Ванчо беше започнал да разковава ковчега и да го префасонира на скрин – да прави от меча – плуг. А Баба Яга плисна вода в пещта. С вдигналата се гъста пара дойде и забравата, но появи ли се тя, забравеното се преселва в сънищата и заживява в кошмарите. Чичко Фро…

Да не пропусна… Научих колко струва един човешки живот – десет пресни яйца и буркан мас.

И все пак: Справедливи Боже, благодаря ти, че си ме направил така! Хвърлянето на чук, копие, гюле, камък да не са силната ми страна! Бъди благословен! Бъди благословен, че си създал и такива като Игнат-големия!

И никога, никога, никога повече… история!

 

След опита ми да овъзмездя петстотингодишните страдания на българския народ от отоманското робство и благоприятния завършек на събитията, бащата на удареното цигане – Рангел – се научи на всяка една-две седмици да минава през баба ми за яйца. Тя всеки път се готвеше за този момент (значи все пак животът струвал повече).

Кошницата се зареждаше предварително – или от пазара, или от съседки – никога не го отпращаше празен.

 

Въпросът кое е първо – яйцето или кокошката – имаше само един недвусмислен отговор – естествено, естествено, естествено – яйцето!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

По някаква ирония на съдбата „китайската стена“ се намира тъкмо на “Калиманци”. Улицата на моя спасител – Игнат-големия.

С дъщеря ми се прибираме. Телефонът е вирнал хобот. Вдига го Ани и леко разочаровано ми подава слушалката…

– Готин, теб търсят.

Поемам я и когато чувам гласа отсреща, инстинктивно заставам в позиция “мирно”. Той е дълбок, обигран, уверен. Никаква двузначност! Никакви колебания!

Бях му дал своя пиеса – “Бекасът”.

Говореше се, че този драматург – този Биг Брадър е особено ревнив към нещата, които са в територията му. Само че “територията му” не обхващала нито сюжет, нито обстановка, нито проблематика, което е нормално, а цели видове, жанрове, теми, език, азбука…

Щом е писал на тези теми, в тези жанрове, на този език, с тази азбука, откъде-накъде ще пишеш и ти!? Нямаш право! А и смисъл. Той е носещата колона на местната драматургична сграда. Останалите могат да претендират най-много за второстепенна роличка на стена от сутерен, стаичка или балконче. Не повече!

“Бекасът” е монолог. Биг Брадър е писал монолог. Критиците твърдят – засега най-добрия в местната драматургия. Казва се “Скелетът”. Гледал съм го като гимназист и наистина бях възхитен. Напоследък не съм го чел, не мога да кажа нищо, но това, че Биг Брадър се обажда лично е добър знак.

Приказките, които съм чул, да вървят на майната си! Биг Брадър – известният автор, щатният, пожизненият драматург на Театъра над всички театри ми звъни сам! Без да го търся! Без обиграни иронични секретарки да ме лъжат, че в момента отсъства или е страхотно зает… Каква чест!? И каква доблест!? Не е за вярване.

Цялата кръв се събира в главата ми.  

 

– Ало, драго ми е да Ви чуя – с пресъхнала уста казвам аз, цял в напрегнато очакване. 

И на него му било драго. Гласът му звучи почти ласкаво. Бил прочел пиесата ми. Бил респектиран. Находката безспорно била интересна. Ракурсът към темата също… Както и някои образи…

 

“Нима пиесата ми ще бъде поставена на сцената на Театъра над всички театри!?” О, Господи, ще припадна!

 

– Обаче…

И потичат няколко общи фрази в низходяща градация.

“Нищо не разбирам! Тъп ли съм, или Биг Брадър започна да говори за някаква друга пиеса... От друг автор?”

  В момента за “Бекаса” ли говорите? – осведомявам се с надежда, че е станала грешка. – Тя има над десет излъчвания по радиото…

Няма грешка.

Колкото до радиото – било ...утежняващо вината обстоятелство, а не плюс. Радиотеатърът нямал много общо с “високото сценично изкуство”. В края на краищата от пиесата ми нищо не ставало…

– Не може ли да се срещнем, да поговорим, да обсъдим нещата – опитвам да се заловя като удавник за сламка. – Може би ще ми бъде полезно…

Защо трябвало да се срещаме? Нали изчерпателно и точно ми бил обяснил всичко по телефона? А и, изобщо, той не си падал по сложни пиеси, предпочитал по-простичките…

Хоботът на телефона увисва надолу.

 

Ами нали, ако си падаше по по-сложни, нямаше да си пада по себе си!?

 

– Готин, ти да не се впрегна? – трогната пита Ани.

Не съм се впрегнал. Никак дори. Само кой знае защо започва да ми звучи една, позната от пионерското ми детство песничка за високите сини планини и небето като от коприна, а римата (добре закопчаната рима) е “родина”.

Тя натрапчиво продължава да оглася черепната кухина на мозъка ми.

Не, не, не съм се впрегнал...

Този път може наистина да съм мъртъв.

“Па-а! Па-а! …Убит!”

 

– Искаш да кажеш, че, когато режисьор не харесва твоя пиеса, е по-различно, отколкото когато не я харесва драматург, така ли?

Не става дума за една и съща пиеса, биг брадър! И изобщо не става въпрос за това!

И все пак защо имам чувството, че ти е по-приятно да ти върне пиесата режисьор, отколкото драматург? Не съм ли прав?

Върви по дяволите, биг брадър!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Ванчо окопавал ягодите в градината, когато Филип отворил вратата на нeговия съсед бай Дамян. Разговорът започнал без предисловия – твърдо, по комшийски.

– Казах ти да я отсечеш тази круша – вместо поздрав подхванал Филип.

Ванчо си копаел ягодите.

– Комшу, как ще отсека крушката – с треперещ глас отвърнал бай Дамян. – Това дръвче плод дава. Я, ела, влез в мазата! Да видиш какви компоти, какво нещо… Да не мислиш, че купувам плода?! От това дръвче е. Не плод – захар! Ей, на! Ела, ще ти дам два буркана да опиташ!

– Казах ли ти, че тия твои “не плод, а – захар” ми капят в градината и правят всичко на мазало? – Продължил Филип.

Ванчо си копаел ягодите.

– За казване, каза, ама… – смънкал бай Дамян, без да се осъзнава виновен.

– Прави сянка в градината ми – напрегнато продължил да го фиксира Филип. – Казах ли ти го и това?

– Каква сянка, бе, човек!? Дръвчето я има метър и петдесет на бой, я – не!

– Прави сянка, казах ли ти го и това?! – натъртил Филип. Между зъбите му изскърцал пясък. От очите му плиснали няколко нажежени метални стружки.

– Комшу, да сръбнем по ракийка, а!? – опитал с добро бай Дамян.

– Хващай секирата! – процедил Филип и пригладил гъстата си прошарена леко начупена коса. – Иначе…

– Няма да посегна на дръвчето! – събрал всичката си решителност бай Дамян.

– Няма ли?! – Това на лицето му трябвало да прилича на усмивка.

Ама не било.

– То ми е като дете – обяснил бай Дамян. – Как се посяга на дете!? Ванчо, кажи му и ти, моля ти се!

Ванчо следял дебата на възрастните безмълвно. Когато съседът му се обърнал към него, забил поглед още по-дълбоко в лехата. Бил смутен от кавгата или възмутен, че бай Дамян се опитва да го намеси. Едно от двете, кое – сам не можел да проумее.

– Щом ти не щеш, ще го махна аз! – отсякъл Филип, влязъл неканен в мазата, грабнал брадвата на съседа си и тръгнал към дръвчето.

На бай Дамян му причерняло. Блъснал го и го хванал през кръста. Филип изтървал секирата.

Двубоят не продължил дълго.

Филип уловил ръцете на нападателя си и с едно движение се освободил. После извадил нож и през ръцете на бай Дамян го забил в корема му. Бай Дамян паднал, започнал да вие от болка, крещейки за помощ. Кръвта шурнала от раните му. Бате Ванчо зарязал ягодите и се залостил в работилницата.

Филип не повторил с ножа. Бил сигурен в него. И – в себе си. Нито пък вдигнал брадвата да отсече ненавистното дърво. То вече не му пречело. Излязъл си спокойно. Върнал се в къщи, измил ножа, после ръцете си, после внимателно се обръснал, сложил си чиста риза, сресал с вода и дървен гребен алаброса си и без бързане отишъл в милицията да се предаде – да направи пълни самопризнания.

 

В съседния двор бай Дамян все още стенел на земята, а в по-съседния – Ванчо продължавал глух и сляп да се спотайва под талаша в работилницата на баща си.

Беседата за съдбата на хвърлящото/нехвърлящото сянка крушово дърво щяла да завърши фатално, ако по една случайност Рангел-циганинът (турския) не се връщал с поредната кошница яйца от баба ми. Той чул виковете, зарязал скъпоценната придобивка, хукнал да окаже помощ на ранения.

Късал чаршафи, рязал хавлии, поливал с ракия, превързвал, пристягал и когато решил, че положението е горе-долу поносимо, хукнал за “Бърза помощ” към бакалницата на “Гео Милев”, която се намираше на повече от петстотин метра от Ванчови там беше най-близкият телефонен апарат.

При пристигането на линейката, въпреки че бил загубил много кръв, бай Дамян все още давал признаци на живот. Лекарите се борили със смъртта цяла седмица – операции, зашивания, вливания на кръв… Пак операции, пак вливания на кръв… Включително и от Рангел…

 

Бай Дамян все пак оцеля, но остана инвалид за цял живот. Заради срязаните сухожилия, дясната му ръка изсъхна напълно, а и някакви засегнати от иглите на упойките нерви го пречупиха в кръста, та до смъртта си вървя приведен, с поглед вечно търсещ някаква паднала, сладка като захар круша или случайно изтървано от някого съкровище.

Не знам кое от двете.

Туй то!

 

Туй то!

Новината за убийството възпламени махалата.

– Ама, бабо, бабо… Стрино Димитрино, защо го е наръгал?

– Защото искал да го заколи!

– Искал да го заколи, ама защо е искал да го заколи?

– Знам ли?! Не знам, бабе!

– Ама и на него ли му е докривял живота?

– Докривял му е той, ама не неговия, ами Дамяновия живот.

 

Филип беше висок, затворен в себе си мъж, който и с едно кимване рядко удостояваше някого. В двуетажната му измазана с грапава сива мазилка къща, махленски, а май и човешки крак не беше стъпвал. Отзоваваше се сдържано, само ако някой го извикаше да му заколи я кокошка, я петел, я юрдечка, а не рядко и агне… Никога не приемаше да върши това с чужд нож, предложеха ли му, поглеждаше презрително и отсичаше: “Имам си аз нож!” После заключваше пътната врата и тръгваше на десетина разкрача зад домакина без да разговаря. Свършваше работата сам, без помощ от стопанина, и си отиваше, отказваше всякаква почерпка. Не беше известно дали пие. Най-вероятно – не. Не беше известно, какво работи – в железниците, или нещо по парните котли, или по електриката, или…

Със сигурност не и в кланица.

Не се знаеше среща ли се с жени, или – не. Има ли кулинарни предпочитания… Нищо не беше известно.

И все пак един човек бе успял, макар и за секунди, да се докосне до непознаваемата му душа. Един-единствен човек от махалата – стрина Димитрина.

 

– “Филипе, Филипе”, викам аз. Ама сума ти време… Никой. По едно време се показва, заметнал сако връз раменете… “Какво искаш?”, вика. “Имам една ярка, не ще да снася, та понеже дъщерята и зетят пристигат утре от Трявна, нема да е зле, викам си, една яхнийка да сготвя за добре дошли.” Нищо не рече. Само надена влачките на краката си, щракна резето и се затънгърка към дома. Не влезе обратно вкъщи си, не взе нищо. Ще рече – ножът си е бил у него. Дорде стигнем, туй опитвам, онуй опитвам, подкачам го колкото да се намираме на приказка. Нищо. Хвана кокошката, резна ѝ главицата – уж само хлъзна ножа, а тя отхвръкна цели три крачки. “Брех!”, викам му, “Тоз твоя нож – бръснач; много наточен, много остър, бре Филипе!” Сякаш мед му капна на сърцето – дотогаз не го бех виждала да се засмива, засме се: “С тоз нож, Димитрино, аз човек мога да заколя…”, тъй рече.

– Ама, верно ли тъй ти рече? – зацъкаха нейните слушатели.

– По-верно не може да бъде, верицата му! – сложи ръка на сърцето си стрина Димитрина.

– Ясно! – спогледаха се всички.

 

Какво им беше ясно?! Имало ли е в тази кървава история нещо повече от едно хвърлящо/нехвърлящо сянка дръвче. Някаква друга причина – политическа, класова, социална, философска, етническа, сексуална, любовна, свързана с минало, пари или невърнати дългове? Тайна. Мрак. Преизподня. Изоставена уранова мина. Чичко, чичко Фро...

Какво им беше ясно?!

Ясно ли им беше какво става в душата на човек, за когото най-важното в живота е един нож. Още по-точно – неговото заточване? Още по-точно, как така един от майка и баща роден човек, живял сред хора, поставя над всичко, че и над себе си, заточения си нож? И защо?

 

На тях им е ясно, господин режисьор, господин Биг Брадър, а на теб – не! На теб героинята ми не ти е интересна. Извън действието ти е – не те грее… Как, как го каза? “Характерът ѝ се клати като скеле при ураган от сто километра в час.”

Ясно!

 

– Хайде, пак хленч!

Млъквам, млъквам, млъквам!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Бях последна година студент, когато бъдещата майка на Ани се появи на хоризонта. Дойде заедно с другите новоприети първокурсници. Тъмни коси с естествен цвят, чупливост и блясък. Големи пъстри очи. Изящен нос… Ако има нещо наистина грозно у българина, това обикновено е носът – месест, тантурест, голям… Нейният не беше такъв. И въпросът не беше в носа на Ксения. Нито в съразмерната, невисока фигура, удължените пръсти на ръцете, красивите нозе с изящни глезени, прелестните рамене, чистата кожа и извивката на шията, преливаща в неголеми, добре оформени гърди.

 

– Беше в душата, нали?

В трапчинките, биг брадър! В странните, пълни с живот вдлъбнатини на бузите ѝ, където, щом се усмихнеше, светлината свиваше своето странно гнездо и мътеше желания за безначални и несвършващи съприкосновения.

 

Невидима гума изтри всичките ми досегашни връзки с лесни, всеотдайни, кратки, пръскащи горещи ласки рускини.

Тя долови издайническия блясък в очите ми. Трапчинките ѝ изчезнаха. Погледна ме сериозно и каза:

– Ако си въобразяваш, че съм тук да въртя любов, ще се разочароваш. Тук съм да уча.

– Аз – също – опитах да стъпя на здравата почва на сериозното. – Защо ми го казваш?

– Ти знаеш защо – отговори Ксения. – Няма да ти позволя с пръст да ме докоснеш. Никога!

 

Сега знам друго – че думите прикриват намеренията, но тогава…

И все пак бях далеч от едно конкретно намерение: да вдигна белия байрак и да се оставя, хванал ѝ вяра. Пък и нещо в начина, по който ме гледаше… Нещо в начина, по който го казваше…

 

Бяхме сами в една чужда страна – шепа българи, които осъзнават чувството си за общност, но само когато са откъснати от китните си равнини, планини и поляни, населени с вакли стада. Никога, когато са сред тях.

 

На следващата сутрин станах в шест, хванах метрото и се наредих на опашката за билети, която започваше още от изхода му, виеше през две преки и стигаше пред касата на “Таганка”. Всички знаеха за какво е опашката. Никой не допускаше, че е за живи петли. Бит и душевност. Скъпоценната хартийка можеше да се купи в най-добрия случай за три месеца напред.

Театърът беше в апогея си – освен, че правеше разтърсващи спектакли, главният му художествен ръководител Юрий Любимов беше натрупал и славата на дисидент. Властници и ченгета от всякакво естество бавно, но системно го тормозеха, въпреки че в афиша на театъра фигурираха ...идейно подходящи заглавия – посветени на Великата октомврийска.

Само че… “когато някой възхвалява твоята революция, дали пък няма на ум нещо друго? Дали, гледайки това нестандартно зрелище, някой неукрепнал идейно мозък, няма да си помисли, че подтекстът го подбужда към революция против самата революция, ерго против теб?” Е!? А!? О!? И!? И още: как така един спектакъл за революцията може да се харесва? И публиката да се избива за билети? Подозрително!

…Сложно е да си безалтернативно на власт цели ...мдесет години, нали?

Татко, татко Фрой...!

 

Отвориха касите в десет. Редът ми дойде към четири. Билетите свършиха малко преди това. Звярът в мен беше в стихията си. 

– Моля ви, отворете!

– Билетов нет!

– Аз съм чуждестранец, студент в театралния институт. Ето пропуска ми.

– Билетов нет!

– Вижте, аз…

– Нельзя!

– Вижте, изпратиха ме да купя два билета за таваришчи от българското Министерство на културата. Ще гостуват тук точно след месец…

Мълчание. Малкото прозорче оставаше затворено, но аз лепнах върху стъклото студентския си пропуск.

В касата влезе мъж със сресана назад гъста почти напълно бяла коса, висок, леко пълен, с бежаво стегнато в кръста яке.

Самият Любимов!

Той попита какво става и касиерката набързо избълва цялата недобре съчинена от мен история. Любимов ме погледна. В крайчеца на устните му трепна едва забележима иронична усмивка. После възвърна сериозния си вид, нареди на касиерката да ми даде два безплатни пропуска и преди да успея да кажа и дума, напусна помещението.

Стоях, червен като рак с безценните късчета хартия в ръка, засрамен от убедителните само за мен лъжи и в същото време се чувствах приповдигнат от облъчилата ме, макар и само за миг, обилна светлина на този човек.

 

Ксения прие поканата с мълчалива благодарност, но с по-малко ентусиазъм, отколкото очаквах. Все още беше слабо запозната с тукашните легенди.

Тъй като нейните лекции свършваха по-късно от моите, когато нямах нещо спешно, въртях се с часове в очакване да се появи. Тя не скриваше, че ѝ е приятно, но четирийсет и пет минутният път към общежитието извървявахме без особени ласки. Позволяваше ми да държа ръката ѝ, а понякога приятелски да я прегърна през раменете.

Нищо повече.

Вечер цялата земляшка общност се събирахме в някоя от българските стаи, слушахме по сто пъти едно и също любимо парче на грамофонна плоча-четворка, пиехме малко водка или безчетно количество чай и кафе, говорехме, мълчахме или танцувахме. Притисках се до тялото ѝ и чувствах как то отговаря на излъчваните от мен сигнали под въздействието на Рей Чарлз, Телониъс Монк и още цяла купчина чувствени или възбуждащи душевната разкрепостеност парчета – блус и рок, пренесени тук заедно с носталгията по някогашните ученически купони там. Там, там, там…

Там, откъдето бяхме дошли тук.

 

Правенето на секс в общежитие със стаи за четирима, освен неудобството да отстраниш за часове съкилийниците си, крие и маса други рискове – с партньорката си трябва или да сте мъртво пияни, или да имате психика на булдозери, за да не обръщате внимание на постоянните коридорни шумове, миризмата на виетнамска кулинария (варено кисело зеле с риба) и периодичните почуквания на вратата от нищо неподозиращи съседи, на които точно в този момент са им притрябвали я щипка сол, я пет рубли назаем. Не можех да подложа връзката ни на подобно изпитание и се зарадвах, когато двайсетина дни след като поживя в общежитийния съветски уют, Ксения реши да си наеме квартира. Ура! Най-сетне! Може би…

Помогнах ѝ да си пренесе багажа и да се устрои в малката панелна стая с хазяйка, която в по-голямата част от денонощието в някаква фабрика или предприятие изпълняваше поредната петилетка предсрочно.

Единично легло с окачен по азиатски киргизки килим на стената, снимка на убития при обсадата на Волгоград съпруг, бюро и стол. В хола, който също можехме да ползваме, имаше два фотьойла, канапе и малка маса. По стените в солидни рамки висяха в своя черно-бял вариант важните мигове от живота на разбитото от Великата отечествена семейство. Беше чисто, скромно, прилично…

Прегърнах Ксения.

– Знаеш ли – прошепнах в ухото ѝ. – Имам едно подозрение...

– Какво? – усмихна се тя, схванала лукавството в интонацията ми.

– …Че съм влюбен в теб – казах сериозно. – При това – жестоко. До полуда!

Устните ѝ се докоснаха до моите. Усетих се непреодолимо жаден на брега на една златна река. Наведох се да докосна парещите ѝ води. Ръцете ми се заскитаха по водоскоците на тялото ѝ. Устните ни се търсеха, чувствах пръстите ѝ по кожата на врата си, по раменете и лицето си.

Започнах трескаво да разкопчавам копчетата на блузата ѝ.

– Толкова си красива… Толкова си красива… – шепнех възбудено.

 

Студеният душ, който предстоеше да ме облее, съзрях най-напред в пръстите ѝ, които спряха несръчната ми битка с копчетата, а после и в очите ѝ.

– Какво има?

– Чуждо ми е. Още не се чувствам добре тук. Дай ми няколко дни да променя нещата?

Поех дълбоко въздух.

Огледах се и поех още по-дълбоко въздух. Не помня да съм го издишвал. Мъжът, загинал за нейната и моята свобода, ме гледаше изпод строгата си офицерска фуражка. Златната река се беше оттекла.

– Само няколко дни – целуна ме тя, умолявайки.

Е! А! О! И! …Така да бъде.

 

След няколко дни стаичката стана по-нейна – с репродукции на прочутите слънчогледи на Ван Гог, великолепен фотопортрет на Хемингуей и снимки на Юрая Хийп, Стоунс, Отис Рединг, Дженис Джоплин и Джими Хендрикс, изрязани от лъскави западни списания. Не липсваше и гордостта на българската култура – артистите Стефан Гецов, Калоянчев, басът Гяуров. Килимът си отдъхваше от дългото висене на стената, почувствал се много по-удобно на пода.

Само че Агрипина Никаноровна – хазяйката на Ксения – гонейки петилетката, беше срязала така дълбоко пръста си, че ѝ бяха дали три седмици за възстановяване, а това означаваше: без секс…

Въпреки нейната толерантност и тактичност…

 

Когато се върнах в общежитието, свиреп от идиотския си късмет, двама от съкурсниците ми – Дима и Боря – не ми позволиха да си съблека палтото в моята стая. На третия етаж купонът на театроведите беше в разгара си водката се лееше като из ведро. Гърмеше музика, светлините бяха дискретни, а танците – в своя вихър.

Наляха ми пълна чаша и ме накараха да я изпия на екс. Не се възпротивих. Това повдигна настроението на компанията още повече. Острата течност оглозга вътрешностите ми. С тях и болката.

Огледах се. Както по време на войната мъжката половина определено беше в недостиг. На всичкото отгоре и Афанасий без никакви скрупули се нахвърли да ме прегръща:

– Лазар, Лазар, дорогой! – явно беше напреднал в опиянението си.

Изтрезнях за секунда. Отчаянието се смени с ужас. Само с руски педал не си бях имал работа.

…Не се оказах сам.

Една от театроведките, здравата екс-формена Лариса го грабна за врата и така мощно го разтърси, че Афанасий не само до края на вечерта, но и до завършването ми никога повече не прояви мерак, въпреки че веднъж се случи дори да се къпем само двамата в общата мъжка баня на общежитието.

 

Започна поредица от блусове. Избрах си най-масивната от всички – страдащата от любовна мъка по прясно изоставилия я етиопски лавър Лена, знатна доярка от Красногорск, изпратена за награда да учи театрознание – заради високите си постижения в млеконадоя и отлична комсомолска работа. Тя беше готова да се разплаче на рамото ми. Когато видя, че без ирония, с разбиране и съчувствие изслушвам разказа ѝ как Нгама падал пред нея на колене и пеел по-страстно от самия Елвис “Love me tender, love me true…”, за да я свали, а после, като хлътнала по него, ѝ теглил ритника, без да ѝ изпее нищо за сбогом, Лена престана да се съпротивлява на жадно опипващите я мои ръце и се включи в действието.

Купонът беше преминал своя апогей и достигнал онази закономерна точка, при която… който се интересува от пиенето си, се интересува от пиенето си; който се интересува от другия до себе си, се интересува от другия до себе си и не обръща внимание на останалите.

По някакво случайно стечение на обстоятелствата, стаята на Лена тази нощ беше празна и ние се пренесохме там.

 

Чичко, чичко Фройд… Дали пък не се самонаказвах за любовните си неуспехи с Ксения!? Или исках да накажа нея? Или и нея, и себе си едновременно?

 

Попаднах в море от обилна плът и цяла нощ предизвиквах вълнението му в диапазона между два и девет бала. Карах го радостно да стене, освобождавайки от себе си почти едномесечната застинала енергия, разбивах на пух и прах всичките възможни плавателни съдове в него – яхти, шхуни, гемии, круизни корабчета, та чак до танкери и армади самолетоносачи.

 

Заспахме призори, а след два часа коридорните шумове ни събудиха и ние се погледнахме подпухнали, ужасени и гузни. Тя – беше спала с мъж, който дори и “Love me tender…” не ѝ беше изпял, аз – бях успял да я видя отпусната и гола на дневната светлина.

Лена навлече халат и отиде да вари кафе.

Аз слязох до банята да взема набързо душ, а когато се събрахме отново пред димящите чаши, тя ме погледна умно и ми каза следното:

– Виж, знам, че си се омаял до уши по твоята първокурсничка, така че да приемем случилото се за лек крайпътен инцидент и да продължим всеки по пътя си, без да ни разтървава пътна милиция.

Кимнах ѝ с благодарност и преди да я оставя да се наслаждава на второто си кафе и четвъртата цигара, я целунах по бузата с облекчение затворих вратата на стаята от външната страна.

 

Оставаше ми само едно – да намеря що-годе приемлив начин да погледна Ксения в очите.

 

 

***

Оказа се, че историята с моето раждане имала вълнуващо продължение. Научих го в напреднала възраст. На седeмдесет и седмата годишнина на майка ми, когато като никога, тя си позволи втора чаша червено вино, за да приглуши поне частично неистовата болка в костите си:  

 

– Два килограма и петстотин грама – премерила ме леко сконфузената акушер-биг брадър-гинеколожка след като, въпреки увереността ѝ в обратното, съм проплакал след раждането си. И понеже, скъпи Яворов, душата ѝ се чувствала „на смърт ранена“ от факта, че за малко не ме погребала жив, а нейното непогрешимо его било паднало „като птица устрелена“, само че от не-любов, тя казала с нетърпящ възражение глас:

– Много малко. На България такива деца не ѝ трябват.

Хей-хоп!

 

Въпросът дали, според изродилата ме акушер-гинеколожка, убиецът Филип се е родил по-едър и по-нужен за България, не може да бъде зададен поради естественото си разминаване с моето раждане в пространството и времето. Той съвсем логично си остава без отговор.

 

 

***

– То е ясно, че ще размазваш времето като Дамяновите круши в градината на Филип, ами поне кажи какво стана с него?

Осъдиха Филип на седем години затвор – опит за предумишлено убийство. За добро поведение и упражняван труд по време на излежаване на присъдата, го освободиха след три години и половина.

Никога не се завърна в махалата. Не знам защо.

Не знам и какво стана с идеално заточения му нож, дървения гребен, бялата риза, небрежно заметнатото сако и, естествено, с влачките.

Знам само, че днес останките от измазаната му в сиво къща, почиват под бетонните блокове на зала “Фестивална”, така както и всичко останало от детството ми.

Доста стимулиращо, нали?

Извънредно!

 

 

***

– Бабо, бабо! – викнах аз, непотребният за България, с нос, размазан върху стъклото на прозореца. – Ела да видиш две залепени кучета! Защо са залепени? Така ли са се родили, бабо? Защо досега не сме ги видяли?

Баба ми си заряза домашната работа и дойде почти веднага.

– Да опустеят дано! – после ме погали по главата и започна: бай Йордан – бащата на бате Ванчо… Нали е дърводелец… та той бил изхвърлил на улицата някакъв стар, непотребен туткал, двете кучета го намерили и понеже били гладни – кучешка му работа, те все нямат насита – започнали да го ближат… После, без да искат седнали върху него, а най-накрая, пак без да искат, взели, че си допряли и задниците едно в друго. Ето затова били залепнали. Обаче щели да се отлепят. След около двайсет минути. …Обаче тия другите кучета, дето обикалят около залепените и се опитват, скимтейки, и те нещо да се залепят, сигурно ще се залепят за кучката, веднага щом тя се отлепи от това куче… Не било хич интересно и децата трябвало да си играят техните игри… Нямало какво много-много да ги зяпат, защото… кучешка им работа…

Обаче… на мен детските игри в този момент хич не ми бяха интересни. Ама, хич!

Даже никак!

 

А и истинското обяснение на явлението не закъсня особено. Направи го бате Ванчо. След половин час.

– Какво, какво!? Баща ми!? …На улицата!? …Туткал!? …Баба ти или е пила газ, или някоя чавка и е провъртяла дупка в главата, та мозъкът ѝ е изфирясал! Истината изведнъж прищрака зад неширокото му чело, той се улови за корема и започна да се превива. Трябваха ми поне пет минути да се уверя, че не умира, без да е дъвкал цветя на гробищата.

– Ле-ле-е! Ама ти си бил много тъп, бе! Абсолютен балък! Видял си кучешка сватба! Ето какво си видял! Само дето си ги изпуснал като са се качвали едно връз друго, щото кучешката сватба трае кратко и всеки може да я изпусне, а разкачването – дълго – час, че и повече...

 

Така в детството ми неочакван и неканен се появи сексът. А щом сексът веднъж влезе някъде, детството си отива. Или най-малкото човек тръгва на училище, ако преди това не го заведат на театър обаче.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Бяха минали точно две години от деня, в който майка ми падна от трапеца и въпреки оцеляването си, така си натроши и двата крака, че кариерата ѝ на цирков акробат бе погребана окончателно и безвъзвратно.

Помня как, след като я видях за първи път с патерици (никой не ми беше казал за случилото се), си помислих, че пак подготвят някакъв номер с кокили.

Оказа се, че единственият номер, който ще прави от този ден нататък, е да се преструва на чиновник.

И тя започна – твърдо, упорито, безалтернативно. Без да разкрива колко я боли, че е загубила пясъчната арена, стаения от ударите на барабана дъх на публиката, съпровождал синхронизираното ѝ до милимунда летене, улавяне, пускане и пак летене под купола на нейния любим цирк.

Тя бе завършила своето невероятно салто-мортале тъкмо, когато бе успяла да се завърне в него след моето раждане и порастване.

Тя бе живяла с илюзиите, че всичко започва отново, че животът ѝ продължава по същия рискован начин, по който го е замислила сама, или заедно с онзи, подозиран, но невиждан от нас драматург във висините над триизмерното.

 

Никога повече не стъпи в цирк.

Не позволи да ѝ говорят за цирк.

Не остави телевизионния канал, включен на цирк.

Не се съгласи да поеме слушалката, когато ѝ телефонираше колега от цирка…

Истинският цирк за нея беше свършил. Неистинският – започваше и щеше да продължи дълго!

На колко е била тогава? На двайсет и седем. На колко е сега? На седемдесет и седем…

Обилно! Обилно! Половин век цирк, че можеш без цирка!?

 

След като отказала да работи за ...цирка, хората от ведомството по културата любезно ѝ предложили сама да си избере поприще. Тя ги помолила да започнат да изреждат азбуката на ум и след като им рекла: ”стоп!”, засечената от нея буква се оказала “Т”, което можело да означава едно-единствено нещо – театър, театър и пак театър!

 

Дяволите да го вземат!

Да! Дяволите да го вземат, биг брадър. Понякога имам чувството, че някой предварително е наредил живота ни.

 

Първата задача, с която я натоварили, била да участва в комисия по оценка на випускниците от двата класа актьорско майсторство във висшия театрален институт. Същия ден обаче, като никога, баба ми не можела да остане с мене. Нито баща ми, нито съседката стрина Димитрина, нито Игнат-големия, който беше започнал често да идва у нас за книги, нито беличаните…

Наложи се майка ми да ми облече новото моряшко костюмче, донесено от последното ѝ гостуване с цирка в Москва, да ме улови за ръка, да ми обясни всичко, което не бива да правя в залата, защото тя няма да е до мен… И да ме поведе.

 

Залата беше огромна и празна. По стените имаше варакосани в златно фигури. Тази тържественост не напомняше погребенията от моето детство. Може би нещо погребално можеше да се открие само в членовете на комисията, седнали зад постланата с дебела червена плюшена покривка маса като на Тайна вечеря. …Салонът с местата за публиката бе под силен наклон и ако някой плътно наковеше най-отгоре на облегалките на столовете гладки плоскости, или просто махнеше столовете и натрупаше сняг, щеше да се получи чудесна пързалка за шейни.

 

...Майка ми поздрави хората зад масата, заведе ме на един от последните редове в празния салон и се върна да заеме мястото си на Тайната вечеря. 

Осветлението угасна. Малко по малко, тихичко в салона започнаха да се промъкват студенти от по-долните курсове, приятели и близки на изпитваните и аз вече не се чувствах сам. Нещо повече…

 

С лъча на прожекторите, осветили отново сцената, усетих как от мен се отделя едно малко невидимо същество. То бавно и незабележимо пресече салона и се изкачи на сцената.

Не го видяха нито професорите, нито участващите в артистичните етюди дипломанти, нито майка ми, но съществото отлично ги виждаше и дори на няколко пъти изпрати въздушни целувки.

После хвърли шепичка сценична прах в очите на едно от момичетата, което трябваше да се разплаче на сцената, а не можеше.

Препъна с метлата на разсилния момчето, което играеше етюд, и падането му се получи удивително естествено.

Скочи върху гърба на следващото момче и поклонът, който то направи, стана дълбок до самия под.

Накрая съществото се издигна към прожекторите и започна да рисува със светлината им лицата на дипломантите, пластиката на техните фигури, грацията на движенията и жестовете им.

Седна зад пианото и салонът оживя.

Без дори да подозират, членовете на изпитната комисия се разделиха по двойки, подадоха си ръце и затанцуваха старинен менует… Заваля сняг. В танца се включиха зрителите; самите столове се издигнаха от местата си и се завъртяха, следвайки ...вихрушките на ритъма…   

 

Когато всичко свърши и майка ми дойде при мен, за да ме попита дали в театъра ми е харесало, аз отговорих, че понеже сутринта ми е облякла моряшкия костюм, трябва да отидем да караме лодка на езерото “Ариана”.

 

Вирусът на театъра вече беше в кръвта ми. ...До последната клетка.

 

- Още тогава трябваше да го излекуваш!

Още кога, биг брадър?

- Още когато с Ксения гледахте Висоцки...

Тогава не смятах, че ще се занимавам с театър като нещо повече от обикновен администратор. Такава ми беше специалността... Въпреки че от прогимназията не пропусках представление и представленията все ми бяха недостатъчни. Театрите ми бяха недостатъчни. Постановките ми бяха недостатъчни. Всичко ми харесваше. Пиесите. Артистите. Те до един ми се струваха ...изключителни!

 

- Първо второстепенно администраторче, после... Апетитът ...с яденето, нали така?

После... Не помня как стана всичко, биг брадър.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Денят на представлението на „Таганка“, за което бях купил

билети с толкова усилия, висене по опашки и опашати лъжи пред касиерката, все пак настъпи.

Не валеше нов сняг.

Старият беше грижливо почистен.

Студът изглеждаше поносим – някакви си минус 7 без вятър.

Безоблачното московско небе тихо, почти незабележимо изнасяше оранжевия си диск на запад.

На театър! На „Таганка“! Ксения и аз! „Емелян Пугачов“! Поемата на Сергей Есенин! Висоцки в ролята на Хлапуша! Постановка – Юрий Любимов – човекът, благодарение на когото днес отивахме на театър.

 

Изчаках я пред института и двамата се качихме в метрото. Не говорехме. Просто усещах присъствието ѝ като част от себе си, за чието съществуване досега не бях подозирал.

Вълнувах се, когато пристъпихме прага на театъра.

Когато късаха пропуските ни.

Когато влизахме в салона.

Когато събличах палтото ѝ и го подавах на гардеробиерката срещу пластмасово номерче.

Ксения в тъмната си рокля, в ...уханието си на жасмин, в ...трапчинките си, събиращи цялата светлина на света – идеално вписана в интериора на салона...

Когато най-сетне достигнали местата си – съвсем в края на неголямата зала – в най-прашния ѝ ъгъл, седнахме, преплели пръстите на ръцете си. Мълчаливи. Малки. Притеснени...

Осветлението угасна. Чудото се разтвори пред нас.

 

Любимов използваше прост, но силно въздействащ ефект. Накрая на сцената – по цялото ѝ продължение разполагаше елипса от обикновени електрически крушки – щом светнеха, образуваха сякаш светлинна завеса. В нея актьорите плуваха като в някакъв извънземен облак светлина.

 

Сега, ...разлиствайки... страниците на историята на театъра в Интернет, виждам цял списък персонажи... Нямам спомен от тях. Нито от текста – ученическият ми руски, а и житейският ми опит са били недостатъчни... неготови да поемат Есенин.

 

Сцената представляваше срязана по средата дървена пирамида с широчина около два-три метра – високият ѝ край отиваше към авансцената, ниският – острият – падаше рязко към публиката.

Откъм авансцената явно имаше стълба, по която актьорите се качваха горе.

Като всички останали участници Хлапуша се появи гол до кръста в средата на първата половина на спектакъла. Искаше да го допуснат при Пугачов. Охраната го спираше. Преграждаха пътя му с дебели въжета. Отмятаха го назад, а той отново и отново се втурваше без да прекъсва неистовия си, страстен монолог.

Въжетата оставяха все по-очевидни белези върху мускулите на корема и гърдите на актьора, а той не спираше.

Цялото му тяло се напрягаше, вратните жили се изпъваха до скъсване, пулсираха, рисувайки като някакъв октопод в морето от светлина музиката на думите.

Залата трептеше.

Не, това не беше театъра, който бях свикнал да гледам, нито театъра, в който щях да се съглася да участвам със свои текстове. Това надхвърляше човешките възможности, беше светла екзалтация, битка с живота и със смъртта едновременно.

Висоцки се себераздаваше до последната своя молекула. Сякаш след края на представлението от него нямаше да остане и прашинка – сякаш щяха да го гилотинират и нищо на света по-нататък нямаше да има нито смисъл, нито значение.

Сега и точка! Сега ...и край!

 

Единствено Висоцки и смаяната, свила се в себе си зала, пърхаща като нощна пеперуда пред току-що възпламенил се от внезапен порив на вятъра ярък фенер на сантиметри от очите ѝ... 

 

Прав си, биг брадър!

Още тогава трябваше да си дам сметка, че не бива да посягам към свещеното тяло на театъра. Този актьор в Хлапуша и по-късно в „Хамлет“ изчерпи до капка кладенеца, наречен театър и сценично присъствие. А защо, биг брадър? Защото текстът за него не беше ...повод за спектакъл. Той ...не изявяваше себе си, а служеше на текста – беше негов почтен верен паж. Той грееше в текста и чрез текста. И текстът грееше в него. Затова ...се изявяваше по най-яростно незабравим начин. ...Мога да го сравня само с Дженис Джоплинг, биг брадър, но там...

- ...Там наркотиците...

Висоцки беше самозареждащ се, самовзривяващ се тайфун, след който не остава нищо.

Освен...

Очистената като окъпан бисер душа на публиката. Сияещата, невярващата на очите си човешка душа.

 

Винаги когато съм писал, съм си представял, че пиесата ми ще поставя режисьор като Любимов, героите ми ще играят актьори като Висоцки...

- Е, и?

Питаш дали съм се докоснал до подобно себевзривяване на сцената?

- Да речем...

Имаше мигове. Плахи... Някакъв полъх от истинското... Полъх на хубаво...

 

 

***

В квартирата на Ксения се завърнахме безмълвни. Сякаш ударени от мълния. Агрипина Никаноровна беше в санаториум за възстановяване. Най-сетне бяхме сами в малкото пространство, което ни принадлежеше макар и за миг от световното време. Впити един в друг, се заразсъбличахме още от вратата. Легнахме. Телата ни силно се притиснаха.

За повече нямаха сили.

Нито желание.

Чувстваха се изкъпани отвътре.

Нахранени отвътре.

Заситени отвътре.

Изтощени до краен предел.

Не изпитваха нужда от друга храна. ...Телата ни.

Енергията на урагана Висоцки беше в тях. Светлината му... Тембърът на гласа. Вибрациите. ...Запълваше всички пространства.

 

След толкова години тази светлина все още не ме е напуснала...

 

- Напусна те Ксения.

Напусна ме Ксения...

- И то няколко пъти...

Да, биг брадър. Няколко пъти...

- Колко пъти?

Няколко пъти! ...Няколко пъти.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Ана обича да се държи обратно: не като дъщеря с баща си, а като родител с непослушно дете. Да го възпитава, да го напътства, да го укорява и поощрява… Впрочем напълно я разбирам.

 

– Аз, също!

 

– Готин, престани да си гризеш ноктите! Отвратително е!

– Ти престани да правиш забележки на баща си! Освен това не си гриза ноктите! Никога не си гриза ноктите! Хубаво го запомни!

– Гризеш си кожичките около ноктите! Голяма разлика! Отвратително е!

– Отвратително е постоянно да се вторачваш в баща си и да търсиш и най-малкия повод да му правиш забележки! Това е отвратително! Наистина!

Трясвам вратата и изчезвам.

 

Човекът е любопитно същество. Никога не казва: “Готин, ти си един кристален – или хайде, да е по тяхному: – “перфектен” неудачник! Вече хиляда години си аут от постоянната си работа в телевизията, хванеш ли се за някаква друга – или те изхвърлят след няколко месеца, или сам напускаш след още по-малко, непрекъснато ти връщат пиесите (на което бяхме свидетели и днес, при това от пожизнено щатния драматург на Театъра над всички театри), последната постановка на твоя пиеса беше преди цели три години, изпокара се с кого ли не, а на всичкото отгоре… На всичкото отгоре и майка ми…

 

…те напусна заради… с трийсет години по-възрастен китаец. Хоп-хип-хоп-троп! И то втория път... Тъгъдък, тъгъдък, тъгъдък!

Туй то!

Хоп-хип-хоп-троп! Тъгъдък!

Не знам какво си въобразяваш, биг брадър, но да повтаряш постоянно това е... гнусно! Садистично гнусно!

 

...Да отправи подобни обвинения би било неделикатно от страна на Ана. Не всеки може да бъде брутален. Поне не и тя.

На очевидно оронващи достойнството ми факти, дъщеря ми реагира със съчувствие и разбиране искрено.

 

Обаче, когато иска да не премълчи нещо, човешкият мозък – тук включвам и нейния – винаги намира начин да го изрази с други думи. Застава пред “стената” или “ковчега на мъртвия си ухажор” и “се саморазкрива“, изповядвайки – не, избълвайки своите “вълнения, съмнения, трептения…”, разбирай – проклятия или още по-точно – присъдата си: “Защо си гризеш ноктите?” “Защо пушиш?” “Защо се храниш без чиния?” “Къде се отнесе пак?” “Готин, кой пие по двайсет кафета на ден? Ти нормален ли си?”

 

Въпросът е щеше ли да забелязва всички тези неща, ако го нямаше онова другото или ако то беше наред?

В сянката на съчувствието и разбирането моментално изплува агресията, неудържимото подсъзнателно желание да излееш гнева си над неудачника, с когото животът те е обвързал и когото може би дори обичаш

Чичко, чичко Фройд?!

 

…Преди години, когато на някого жена му спеше с партийния секретар, началникът го държеше на ниска заплата и го караше да върши най-тежката работа, доносниците го тормозеха и откровено му се надсмиваха в очите, реда му да си купи москвич не идваше, защото го предреждаха “наши” хора, а връзките му да се докопа до толкова дефицитните тухли, че да вдигне на мястото си една скромна виличка, не стигаха… той мълчеше със стиснати зъби. Пази, Боже, обаче, случайно в трамвая да го настъпеше някой ...равен или ...нисшестоящ! Гръм и мълния! Потоци ругатни! Всички змии напускаха добре притаяваните си убежища и изскачаха със съсък с оголени, наляти догоре с отрова зъби. В името на светата справедливост. Естествено!

В какво друго?!

 

Не искам да виждам нито Ана, нито теб, биг брадър! Не и днес… Ясен ли съм!?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Пресичам “Ситняково” и тръгвам по “Иван Асен”. Както всеки ден, докато бях ученик… Поемам няколко пъти въздух, за да възвърна загубеното си равновесие.

...Няма го трамваят.

Останали са само релсите, все още лъскави и неугледни като двоен ръб на панталон, изгладен от гимназист преди любовна среща.

Трябва да изляза от черупката си на охлюв. Да направя нещо само за себе си. Все едно, че времето е спряло и никой друг не съществува.

Като преди трийсет и пет години, когато не изпитвах страх от другите.

Когато, за да не сляза на уличното платно, прегазих паркирана върху тротоара кола, без дори да подозирам, че покривът ѝ ще хлътне като кратер на уличното платно.

Неграмотен и първичен... Уверен и див... Невинен и разрушителен...

Какво съм си въобразявал – че правят покривите на автомобилите яки като на бронетранспортьор, така ли?!

 

Мярвам я още с влизането си – стои на бара и отегчено преслушва с поглед новопристигналите.

Фигурата ѝ би изглеждала съвършена, ако всички окачености по гръбнака и костната ѝ система бяха четири пъти по-умалени от действителните. Наясно е, че е загубила голямата игра, но ѝ предстои да спечели още множество малки.

Едната от тях съм аз и тя го прочита с безупречната интуиция на разгонена сиамка. Погледите ни се срещат и в първия миг тя се стряска от глада, който не мога да потуля в очите си: “Този сиамец го иска прекалено силно!”, цъква в опитния ѝ ум, “А щом някой… Играта може да загрубее.” После хвърля невидима монета и тя пада на правилната страна – тази, дето заглушава разума. “Да става каквото ще!”

Барът кротко плува в приглушен джаз от най-приличния. На две-три от масите тихо бъбрят млади двойки.

Хей, ти, ще ми кажеш ли колко е часът? безцеремонно ме посочва с длан тя. Целият бар е фрашкан с часовници от всякакво естество.

Осем без четвърт – поглеждам своя.

Имам предвид… по Гринвич информира ме дамата.       

– Щом искаш по Гринвич, ще трябва да се пренесеш по-насам – казвам. – Ще се наложат изчисления. Не е проста работа.

Не се налага да повтарям. Дамата става тежко, тържествено дефилира из салона и шумно сяда на масата ми с чаша “маргарита” в ръка.

Това какво е? – поглежда димящото пред мен кафе, което сервитьорката е побързала да ми донесе. – Не те ли е страх, че ще покафенееш отвътре? После върви, доказвай, че нямаш африкански произход.

Нямам никакво намерение да доказвам произхода си отговарям.

Тя ме поглежда изпитателно.

Кафето действа възбуждащо само на жените. Мъжете прави по-скоро нервни. Не се преструвай на кикимора, удари един Джим-Бим като хората! Аз черпя.

Доколкото може да се прецени, е малко над четирийсетте. Със светла коса, бадемови очи и сравнително приятна бяла кожа, по която, подсилен от особеното осветление, грее иначе незабележим златист мъх. Че е мъжкарана, е повече от очевидно. А също и ларш.

По първото – не си падам особено, с второто – напоследък все по-често се примирявам.  

Вдига ръка и момичето донася питието. Номерът е отработен.

Имам чувството, че съм на една маса със собственичката на заведението! казвам, за да скрия неудобството си пред младите двойки.

– Позна! – възкликва тя, като че ли съм открил някаква нова звезда и съм я кръстил на нейно име. – Какво още можеш да познаеш?

– Че не си бърсала цял живот прахта по тези часовници… – соча бара. – Че си много красива, но преди петнайсет години си била истинска примадона…

Коренно се променя. Очите ѝ рязко порозовяват и овлажняват.

Глътва на екс своята “маргарита”, хваща ме за ръка и ме помъква по стълбището към вътрешността на сградата. Качваме три етажа по вито метално стълбище, докато оставаме без дъх, после тя тиква палец в някакво устройство и след атрактивен музикален сигнал, попадаме в рая!

Холът е със сърцевидна форма.

Леглото в дъното – също.

В дясно – будоар, доколкото виждам с японски мотиви.

Осветлението е приглушено – оранжево-бадемово на цвят...

То само загатва формите, оставяйки иначе ленивото въображение да дорисува интериора.

Топлината на дъха ѝ опарва кожата на лицето ми. Мирисът на нежна пот, едва доловимият аромат на дюла обвиват слепоочията ми и ги притискат – облаци, ветрове, светлини... Сърцата притихват, а после припват боси по нагорещения асфалт на страстта. Пясъчна буря от летящи дрехи... Плонж в ненабраздените от чуждо дихание завивки...

Торнадото е толкова кратко, че след като частично овладявам дъха си, ме обливат горещи вълни на обясним срам. Мъж като мен би трябвало да контролира потоците в себе си, да не се оставя на природните стихии, още повече, когато вторият полет обикновено закъснява.

Сърцето ми продължава да припка.

Наругавам се мислено, че с лека ръка оставих Джим-Бима непокътнат. Като афродизиак би свършил работа...

Каква е изненадата ми, когато полуизвръщам гузния си поглед и забелязвам в отсрещния стан възхитителни, напълно неочаквани разрушения. Учестено дишане. Наслада. Задоволство.

Очевидно имам контакт с рядък и щастлив случай – жена, надарена с привилегията да свършва с бързината на ...силния пол. 

Благодаря ти, Господи!

Мога да поема въздух, да се отпусна в префърцунена меланхолична нега със самочувствието на мускетар, изпълнил дълга си...

 

Стените и таванът са ...облицовани с видеостени! Забелязвам го сега.

– Ти каза “примадона” – мъчително промърморва моята домакиня, облизвайки пресъхналите си, леко подпухнали устни.

Не схващам.

– Не помниш ли? Там – долу. 

Повдигам рамене.

Жената изнася високо ръце и плясва с длани. Невидим гейш включва едновременно всички видеостени и техните синхронизирани източници. Гръмва арията на Чо Чо Сан. Сопраното на певицата ме хвърля под водопад, за който не съм и подозирал. Струята му потъва в някакви неосъзнати, обрасли с лишеи в мен коридори, отключва потънали в ръжда катинари, преодолява обковани с метал врати. От ниските му регистри очите ми се напълват със сълзи, които по никакъв начин не мога да спра... Непохватно трия очи. Изпитвам срам. И облекчение. От душата ми се оттичат кални езера...

С усилие се връщам в реалността.

Изображенията са различни – близки планове, средни, общи. Обстановката –

също – интериори, екстериори. Костюмите – ту пищни и декоративни, ту съвременни... Хоровете, оперните сцени, светлините...

Но изпълнителката е една – жената, която лежи до мен.

Смътно ми хрумва, че все още не ми е казала името си.

Очите ѝ бавно, сякаш с развитието на арията се изпълват със сълзи.

Мадам Бътерфлай ги притваря и слуша себе си.

Някакво внезапно пробудило се от миналото нейно сърце започва да изтласква отдавна недокосвана, утаена кръв.

Арията свършва.

Жената до мен запалва цигара и димът материализира препускалите до този миг светлини. Блуждае в просеките, издълбани от вибрациите на звучалия до преди миг глас.

– Цялото ми детство беше... Как, по дяволите, да изядеш три лъжички сладолед, без да си го разтопил в какаото и да не увредиш гласните си струни?! Битка да чуеш и да те чуят... Онази скрита нота, фигура, нюанс... Как да постигнеш още звучност, дълбочина, да ги изразиш... “До” на трета октава... Космическите скокове от ниски към високи тонове без преход – смърт за всеки глас... Лишенията на моменти достигаха такава сила, че се питах: “Какъв е този Господ, който ми дава две неща, а иска да му служа като зачеркна едното? ...Защо желанията на тялото така противоречат на нуждите на духа? Защо, за да се изпълни единият от тези два скачени съда, другият трябва да пресъхне? ...Защо, за да скочиш повече от всички, трябва да пренебрегнеш другото и да насочиш цялата си воля и усилие само в мускула, който кара тялото да скача по-далеч от телата на другите. Къде е райската храна, засищала с еднаква сила и тялото, и душата на Адам и Ева преди да съгрешат? Справедливо ли е заради тях да бъдем наказани така жестоко? Без отмяна! Кой го иска? Моят Господ Бог, когото обичам... който ме е избрал да пея? Толкова ли е коравосърдечен? 

...С тази жена не правихме ли преди пет минути нещо доста телесно!?

– Само не ме убеждавай, че не си изпитала друго освен страдание!

Тя продължи без да чува.

– Да имаш тяло с милиарди фибри и влакънца, а да използваш дори по-малко от един мускул – само няколко гънки, наричани за звучност гласни струни... Дори това само по себе си е пре-непосилно... Ами преодоляването на другите? Те нахлуват срещу теб безмилостни, слепи, безразлични и ти крещиш цял живот в лицата им: “Спрете! Чуйте! Това съм аз! Не ме прегазвайте! Не ме изтърбушвайте! Знам, че сте гениални, велики, непостижими, неразбрани, златоносни, но повярвайте... Това, което чухте... това, за което току-що останахте глухи, защото не пожелахте да чуете, ...го мога само аз! Не вие... И не някои – другаде. Изпуснете ли ме, изпускате го завинаги... Приемете го, дяволите да ви вземат, защото нарекох целия си живот с неговото име! Дяволите да ви вземат!”

Мадам Бътерфлай извади носната си кърпа и мощно се изсекна.

– Имах късмета да почувствам как една по една сцените разтварят завесите си за гласа, който ми отне всичко друго... Да видя как светлините на завистта, омразата, скепсиса насреща ми бавно гаснат. Как заблестяват други светлини – на благодарност. На обич. Повярвай, това наистина е велико чувство... Откъсване от блатото. Издигане в светлината. ...Тогава се появи той – най-великият от всички диригенти и поиска да работи с мен за ужас на местните корифеи, които още с научаването за неговото идване бяха започнали да го бомбардират чрез всевъзможни международни връзки, да се топят по телефона пред личните му секретари като олио върху нагорещен тиган... Телевизията го поде със слизането на аерогарата. Намъкна го в студиото на най-популярното си предаване. Пред водещия вече беше поставила задачата да изтръгне думи за изключителния певчески дар на българина... Чрез признанието на диригента трябваше индиректно да се каже на хората в страната: “Ето какво прави Партията ни – гласовете ви дирижират световни знаменитости!”

– Не съм учуден – намесих се. – Поне сто пъти са ме упреквали, че Партията ме била изучила, пък аз... Интерeсно какво биха препоръчали на дъщеря ми, която приеха студентка при eдно правителство, следва при друго, а завърши при трето... На кого да служи до гроб?

 

Дадох си сметка колко нелепа беше намесата ми...

Все пак тя продължи:

– Светилото усети за какво смятат да го използват и колкото и да го въртя на шиш водещият, не отрони и дума за талант, изключителност и прочие глупости. Тъкмо напротив – обясни необичайната звучност на българските гласове с антропологичните особености на националния ни череп – по доста сведущ начин. ...Бях потресена. Всичките ми усилия, неизяден сладолед, неизпит алкохол, неизпушени цигари, пропуснати ласки... страданията ми, ако щеш, битката ми с излизащия от същия този специфичен череп въздух, са били излишни!? Всичко било в черепа, не в мен!? Давах си сметка, че величието не говори това сериозно, но една буца заседна в гърлото ми. Чувствах се марионетка в ръцете на моя жесток Бог, отстъпил горната част на скелета ми за временно ползване на избрания от самия него диригент. В мозъка ми запулсираха цяла върволица зависимости – виждах един-единствен инстинкт, който търси удовлетворение и наслада: “Навря ли ги тези комунистически копелета в кучи задник?” “Да, скъпо Его!“ ...Беше наврял и мене, заедно с хората, от които винаги се бях опитвала да се разгранича. Беше ме сложил под общ знаменател с тях... ...Концертът мина успешно. Избраникът на моя Бог ме попита пред всички знам ли какво нося в своето скъпоценно гърло и когато не отговорих, той повиши тон: “Един безценен, несрещан диамант, който лично аз смятам да дообработя по най-великолепен начин!”

Мадам Бътерфлай замълча. По страните ѝ се стичаха брилянти – напълно неоформени.

– И какво, какво стана после? – нетърпеливо я подканих аз като в лоша пиеса.

– ...Един ден, точно преди да започнат поредните репетиции в Ла Скала, се качих на самолета за Тринидад и цели петнайсет години захласнато гледах едно-единствено нещо – как хората се наслаждават на своята телесност и как тази наслада храни и душите им. Нищо друго... Години по-късно, когато повярвах, че ситуацията се е променила, а аз съм добре забравена, се върнах тук и направих този дом и този клуб...

Тогава казах най-тъпото нещо:

Виж, бих искал да имам дете от теб! Сериозно!

Мадам Бътерфлай замлъкна. После оглушително се разсмя. През една от паузите на смеха ѝ, примесен със сълзи дочух:

– Не мога да имам деца... – тя вече се готвеше да се облича.

– Виж, върни се в леглото! Искам те... – колкото и да не ми се вярваше, съвсем не на време бях получил отново ерекция.

– Никога в един и същи ден не го правя втори път – избърса очите си Мадам Бътерфлай.

Когато ме изпращаше на вратата, се опитах да я задържа в прегръдките си и настойчиво попитах:

– Кога ще те видя отново? Наистина те желая, дявол да го вземе...

Видях в зениците ѝ страх. Тя го преодоля, усмихна се и нежно ме тласна по пътеката към изхода.

– Никога не го правя два пъти с един и същи мъж.

 

В небето беше изгряла непонятна луна с цвят на недокосната чаша Джим-Бим. ...Доста присмехулно окръглена между прочем...

 

 

***

Луната с цвят на Джим-Бим ме следва до къщи. Беше призори и Ана спеше. Сварих си кафе и излязох на балкона. Черните бръсначи на облаците вече разрязваха жълтото око на луната като в онзи първи филм на Бунюел и Дали.

 

Стоях на балкона и пиех четвъртото си кафе. Навън започна да ръми. Каква беше тази история с тази мадам Бътерфлай снощи? Измислих ли си я, сънувах ли я, или...

Май че или...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Време беше и аз да тръгна на училище. Стига дивотия! Стига ветрове и тръни! Замеряне с камъни и дамаджани с кръв! Кози! Надгробни цветя, паметници и огледалца! Кървави пъпки и залепени с туткал кучета! Стига хайдут Сидеровци и бабешки мъдрости! Светът е голям и пълен с мои връстници, нали биг брадър? Лятото все още не е презряло. Врабчетата все още са изобилни и чуруликанията им превръщат клоните на дърветата в истинска менажерия, в някаква странна централна селска променада за птици – в час, когато цялото пернато общество е свободно да демонстрира гласовите си възможности.

 

В двора на училището имаше малък фонтан и Томи – бъдещият гений на класа – още през първия учебен ден скочи с новите си дрехи право в него! Какво са днешните момчета и момичета, които се шамаросват помежду си, бият учителите и замерят директорките на школото с яйца пред одобряващите погледи на своите родители!? Нищо в сравнение с Томи, който скочи във фонтана пред очите на учителката и родителите си. Пред моите собствени очи, неможещи да повярват, че някой е толкова ...свободен. ...И при това без да ме гледа презрително и заядливо...

Добър човек – ще ми стане приятел.

И едно друго момче от класа е дружелюбно – лицето му е като месечина, кръгло и плоско, почти вдлъбнато навътре, косата му е червеникаво-руса, рядка и остра – Продан. Много симпатичен!

Господи! Ето, сега е моментът! Сега и никой друг път! Ето – на! Ето – пускам се от дългите поли на баба ми! Най-сетне съм сред хората!

 

Още първата седмица първокласниците отидоха на екскурзия с автобус сред природата... Междувременно се оказа, че вече сме открили и по нещичко от своята природа. Викахме до прегракване на смутените момичета: “Дайте си острилките!” “Дайте си острилките да си наострим моливчетата!” Те се подхилкваха и се гушеха смутени едно в друго, а учителките, разбира се, и-и-и-изобщо не разбираха, какво искаме да кажем на момичетата...

Когато се налага да изречеш секса на глас, непременно трябва добре да го завоалираш, направо казано, да го изпишеш със симпатично мастило, така че да го загреят само посветените, знаещите паролата.

Е, ние я знаехме, момичетата я знаеха, учителките – не!

Така да бъде!

 

– Да оставим секса настрани и да се съсредоточим над приятелството!

Съгласен съм, биг брадър, още повече и заради това, че чак до края на гимназията сексът всъщност си остана само екзотична четирибуквена дума. Тъпо, нали? Доста тъпо...

– Е, да речем, не става да се гордееш с това...

 

Приятелството! Защо пък не?!

 

Томи беше среден на ръст, леко пълен, с изпъкващ врат, широко чело и особено съсредоточени и отмерени движения, като на току-що отбелязал гол футболист. Беше толкова уверен в себе си, излъчваше такава празничност, че просто спираше дъха ми. Пред него се чувствах като някаква грешка на природата, която не знае “защо е на тоз свят роден”-а и не разбира, че животът е един непрекъснат тур за овации.

А Томи не само разбираше, той знаеше това със сигурност. Бъдещето не криеше изненади. Беше програмирано, смазано, отработено.

В първо отделение трябваше да оразмери и окръгли почерка си – леко наклонен наляво – за да го отличава и подчертава характера му. Да му позволи по-нататък във вносните тетрадки с твърди корици да вписва с калиграфска завършеност стихове, проза, технически решения, мисли...

Никога нито една зачеркната дума!

Идеална графика!

Наслада за окото!

Никога никакво съмнение в себе си! Винаги на шест! Винаги светещ от чистота!

 

Родителите му бяха зъболекари. Как ли, ровичкайки в устите на пациентите си, бяха успели да внушат на сина си такова невъобразимо чувство за самодoстатъчност?! Тайна. Кръстословица. Судоку...

Не че в училище той блестеше с неотразима светлина. Но беше от добрите. Получаваше шестици. И не-шестици – но артистично... Надеждите неотменно бяха насочени към него!

 

Един ден – вече бяхме шести или седми клас – Томи дойде при мен възбуден и ме попита дали не искам да отида с него в редакцията на вестник “Средношколско знаме”. Преди седмица бил занесъл там два разказа и няколко стихотворения. Имал уговорка с редактора.

Знаех, съществува такъв вестник; в него печатат момичета и момчета от някаква паралелна реалност. Но... Аз!? И през ум не ми минаваше! “Виж, Томи... Томи е друга работа!”

Опитах да откажа.

Последва остра реакция.

Съгласих се да го придружа само до редакцията.

Прие. Когато стигнахме, беше неумолим. Трябвало да присъствам на срещата с редактора. Защо? “Така!” Ако съм бил истински приятел.

Изкачихме стълбите.

Сърцето ми биеше сякаш цялото това ...изпитание имаше нещо общо с мен самия. Гърлото ми беше пресъхнало и свито от вътрешен, неосъзнат страх. “Чакай!”, казах си. “Ти нищо не си давал. Какво ще ти направят!? Отпусни се и присъствай!”

От пелената тютюнев дим изплува редакторът. Намести тежките си рогови очила и след като порови из папките, извади няколкото идеално изписани под ляв наклон листа.

Какво мога да кажа – смукна дълбоко от цигарата си мъжът. – Изречението ти върви, имаш извесно красноречие, но... бандити, граничари... Напиши за себе си. За нещо интересно от училище... От мен запомни: Никога не сядай над листа, само защото... ако вестникът отпечата нещата ти, ще те обявят пред строя за гордостта на училището. Пиши за онова, за което не можеш да не напишеш, чу ли?

– Чух – отговори Томи.

 

Повече нямаше какво да се слуша!

По-глупаво нещо не бях чувал. “Интересно... в училище!?” – Този не беше с ума си! А Томи му предлагаше за бандити и граничари... Познай от три пъти, кое е по-интересно!?

Останалото естествено ми беше убягнало... Може би, защото аз по-скоро бих написал и публикувал нещо, за да не ме обявят пред строя за гордост на училището.

Напуснахме редакцията. От очите на Томи надзъртаха някакви хищни животни.

– Виж, Томи... – ...трябваше да последват думи на съпричастност...

– Млъкни, млъкни, млъкни! Колкото повече говориш, толкова по-лошо става!

Бях заведен да присъствам на едно, а видях друго – приятел, оцапан в собствените си големи изпражнения. ...Не аз, той възприемаше нещата така.

 

От този ден Томи забрани на целия клас да го нарича “Томи”. Всеки, който не го наричаше “Томас”, както бе записан в кръщелното си, трябваше да види в погледа му онези същите разтворили челюсти крокодили, акули и алигатори... Да изтърпи силата на ритника му в задните си части.

 

Този период продължи две години.

След него настъпи съвсем противоположен.

Томи ни забрани да го наричаме с претенциозното “Томас” и настоя да се обръщаме към него само с отдавна забравеното “Томи”.  Продължаваше да изписва гениални в калиграфско отношение стихове, без нито една зачеркната или поправена дума. Разкази не знам да е писал. Не знам и втори път да е носил за печат нещо свое.

 

В разцвета на туиста родителите му заминаха на работа в Тунис и неговата ...гениалност ни изостави тъкмо в годините на битълсманията и съзряването ни...

Е, от време на време пишеше по някое писмо споделяше за нравите в местните колежи, където съучениците му (мъст и хумор!) обичали да оставят в спалните на другарчетата си консерва с ...прясно човешко лайно.

 

- А другият, с плоското лице, с червеникавата коса? Как се казваше?

Продан, Продан, биг брадър.

 

 

***

Другият ми съученик – Продан – беше душевен човек. Откровен. Разказваше ми за баща си, който (под секрет) работел в Държавна сигурност. Отговарял за командировките в чужбина (пак под секрет). Изпращал често там и подчинените си и те били доволни от това. Падне ли някоя ...по-тлъста (за западна държава)... командировка обаче, той я лапвал за себе си!

Бил хитър!

В живота най-важното било да си хитър...

И бдителен...

Да можеш да измъкваш информация... И естествено да се ползваш от нея... Съвсем просто, ясно и напълно изпълнимо...

Продан мечтаеше да бъде като баща си и (под секрет) да работи в Държавна сигурност. Аз – също (под не много строг секрет).

За какво ли пък би могъл да мечтае един подрастващ в общество с врагове зад желязната завеса и герои, също зад някаква завеса, но от по-мека материя – материята на идеализацията и митологизирането?

“Кой сте вие, д-р Зорге?” – настолно четиво на по-напредничавата част от народа и човечеството; и кул-то-ви-ят, както ги определят днес, сериал “17 мига от пролетта” – настолен филм на същата тази по-напредничава част от народа и човечеството...

Кой здравомислещ мъжага на десет години би поискал да бъде друго освен следовател като Авакум Захов или разузнавач като Емил Боев?!

 

Общата мечта ни сближи с Продан още повече.

Имахме и различия.

Той от много ранно детство се ориентира към алкохола, аз – не!

Освен това, макар да го водеха на кино, театър и дори опера, от всичко на света Продан обичаше най-много да “прецаква”. Аз – не толкова!

 

– Истината е, че ти от всичко най-много обичаш да бъдеш прецакван!

Не, биг брадър! Не обичах! Всъщност... Ако погледнем живота ми, може и така да се изтълкува, това обаче няма нищо общо с желанията. И с приятелството!

– Ха-ха-ха-ха!

На какво се смееш, биг брадър?

- Пардон!

 

Вероятно проблемът на Продан започваше от началните отделения, когато понякога, благодарение на домашното възпитание, закаляващо волята и твърдостта на бъдещия му характер, той започна да се напикава в час. Не си спомням някой да му се е подигравал. При следващите напикавания – също.

Учителките ни бяха подковали – никой не обели и думичка за случилото се, нито в училище, нито на улицата.

Да, но как Продан да бъде сигурен?

На наше място той би ни прецаквал, докато не ни порасне брада и от вътрешната страна на бузите.

– В живота мечтая за две неща – откровено сподели с мен той. – Да работя работата, която обичам, и да се оженя за жена, която да ме обича. Е, да искам и аз да я обичам, това няма да стане, знам си го... Поне тя да ме обича...

 

Сега си давам сметка, че този човек имаше всички таланти за идеалния прецаквач.

Съвършенството в това умение изисква да проявяваш съчувствие, както и едно малко качество – да предразположиш другия към откритост, да си сигурен, че той няма пръв да обяви с ирония чутото от теб на всеослушание. И когато този друг в отговор на твоята откровеност, сподели нещо, а ти го тропнеш „върху масата“ за присмех на останалите, споделилият би бил голям глупак в такъв момент да изплюе интимните ти признания. Всеки ще го обяви за безсолен лъжец и отмъстител.

С истината може да се играе не по-малко опасно, отколкото с лъжата, биг брадър. ...Със съчувствието – също!

 

– Ами, ти, не харесваш ли някое момиче от нашия клас? – Попита ме в едно междучасие Продан, докато дъвчехме банички в ъгъла на училищния двор.

Бон тонът изискваше откровеност за откровеността му, въпреки че отговор нямах – в ученическата ми душа още не трептеше пламъкът на любовта, дори в невинна форма. 

– С Тинка се разбираме много добре – отроних нищо неозначаващата според мен реплика.

– А какво харесваш в нея? – продължи той.

– Не знам – измънках.

Въпросът му надвишаваше готовността ми да демонстрирам доверие.

– Може би нещо очите, или устните, или задника, или бедрата? – настояваше Продан като лекар, който трябва да определи диагнозата.

  Усмивката – направих сляпо избора си.

 

Когато звънецът удари и класът се събра за новия час, миг преди учителката да влезе, Продан огласи, че съм му признал колко влюбен съм в Тинка и че ми идва да си прережа вените от любов.

Ефектът беше – мощен спонтанен кикот. Двамата с Тинка се изчервихме до лилаво, тя ме изгледа недоумяващо. Не бях подсказал подобни вълнения. Но време за оспорване нямаше. Смисъл – също. Учителката влезе на гребена на вълната. Продан ме наблюдаваше под око. По лицето му трептеше наслада, каквато никакъв Ричард Бъртън, Елизабет Тейлър, Стефан Гецов и други тям подобни не можеха да му доставят.

Иди, че разправяй как той нямало да обича жена си...

 

За първи път виждах човек – с две различни лица. Приятел – когато е с мен. Продажен присмехулник – когато смe сред множеството...

 

...И още – за първи път виждах на какво е способен човек, изправил се пред хищното лице на публиката, биг брадър: “Аз мога, аз знам какво искаш ти, ненаситна публико, за какво жадуваш. Ще получиш зрелището си и ще паднеш в нозете ми, покорна и обладана...”

 

- И какво? Ти никога не си правил това на никаква сцена, така ли?

Излизах със своя мелодия. Ако я харесат, харесат, ако не... Ти си ми свидетел, свети Фанурий, закрилнико небесен на пишещите!

 

- Явно рано си се сблъскал с неможещия да обича...

Твърде рано... Прекалено рано... Нима долавям съчувствие, биг брадър?

 

– Тагадък, тагадък, тагадък...

Да, биг брадър, тагадък, тагадък... Ученическите години летяха...

 

Като принадлежащи на онази с ръководната роля, бяхме длъжни да участваме във възхваляващите я мероприятия по случай съответния велик празник на нейните победи.

До поредния... оставаше около седмица и в ритъма на предварително подбраната музика усилено усвоявахме фигури върху зеления терен на стадиона. Изпипваха синхрона на еднаквостта и действието под команда отгоре. Масовото мероприятие – цяло игрище изпълнено с вярна на партията млада плът – трябва да е било свръхотговорно, защото, за да не губим концентрация, бяхме устроени по 20 – 30 човека (отделно момичета и момчета) в специално оборудвани за целта с туристически кревати помещения. И всичко това – в София. Т.е. не биваше да се разсейваме, преспивайки всеки в своя си дом... 

 

Беше някакъв следобед, за който се знаеше, че никой от учителите няма да е с нас. Включително и физкултурникът. Идеално да се поотпуснеш.

– Да съберем по някой лев и да пийнем, а? – предложи Продан.

Да пийнем!? Това пък какво е? ...Да играем мач – знаем, правили сме го... Да спретнем купон, да танцуваме туист – също... Но да пийнем...

– Кой каквото обича... – запленяващо продължи Продан.

Гласът му беше сладък. Предизвикателен. Мамещо демократичен.

– ...Да пийнем, защо не!? Може да е хубаво – откликнаха.

Събрахме по левче... “Кой колкото обича.” За общото дело...

След половин час Продан се върна с пълна торба бутилки – бяло вино, мента, коняк “Златна котва”, ромче...

Ракията беше презряно каруцарско питие.

Звездата на водката не беше изгряла.

“Златната котва” и ромчето се различаваха само по вида на есенциите. Сближаваше ги романтиката, която витаеше над имената им.

Бялото вино късаше стомаха от киселини. Имаше и шампанско – за капак. И ликьор – за прикоткване на несвикналите с острия вкус на алкохола. Сладкото подмамва, подкокоросва. После убива.

...Ама, чак после!

 

Магнетът гръмна. Мускулите му се издуха до пръсване. Кеф! “Дай по едно!”

...Градусът правеше дисекция на червата ми.

Някаква жаба изкряка от болка.

После очите ѝ се изцъклиха, издуха, закръжиха в орбити отвъд земното притегляне.

Тялото се носеше в ритъма. Беше хубаво. В този миг...

В следващия – мравките летяха, а птиците лазеха. В курника връхлетя керкенез. Нещо настойчиво поиска да излезе от мен. Да му дам свободата.

Изтичах до тоалетната. Залитах. Подпрях глава на мръсните бели плочки.

Бликна цяло море. Клекалото запразнува. Вода. И още вода.

Излязох, превивайки се от смях. Заради жабата, която деряха в мен, или заради морето – не помня. Зоркото златисто око на Продан ме фиксираше. По лицето му набъбваше наслада.

“Пиян е!”, видях как мисълта узря в мозъка му. Смехът ми стана още по-необясним. За тях. Не и за мен...

 

Има нещо по-хубаво от пиенето.

Когато приятелят ти налапа стъклото. Когато е безпомощен.

 

– Пийни едно шампанско! – благо ме потупа по рамото Продан. Ловеше риба в мътната вода на алкохолното ми невежество. – Шампанското ще те оправи!

 

Оправи ме. Едва оставих чашата и се строполих като Берлинската стена (трийсет години по-късно) върху плочките. Продан сияеше. Шампанското клокочеше. Мехурчетата му всмукваха неопитните ми вътрешности, дъвчеха ги с наслада и гордо ги изплюваха. Опитах да се изправя, но се олюлях.

– Лазар е пиян! – обяви Продан. – Давайте!

Никой не помръдна – не знаеха какво да дават.

 

Когато се върнах втори път от тоалетната, танците бяха в разгара си. Мъжко танцуване. Полуръгане! Като американски футбол.

Продан метна отгоре ми одеало, тласна ме с мощното си тяло и от бодичека му се ударих в няколко тела, след което се пльоснах на пода.

Вдигнаха ме.

Светът кръжеше неудържимо, но умът ми – кристално чист – излезе от моето тяло и застана като звезда – малко под тавана, спокоен, наблюдаващ, извисен...

 

Сигурно така душата отлита от тялото, биг брадър.

 

– Утре нищо няма да помни! – алармира Продан. В гласа му чух раздразнение, почти обида. Толкова ли бяха тъпи останалите, че отказваха да се възползват от недвусмисленото им предимство!?

 

Можеха да си правят с мен каквото поискат, а се колебаеха.

 

Не всички...

Орангутана ме вдигна от земята и силно ме тласна към центъра на танцуващите. Продан ме пое и ме върна като топка. Извади бурканче кисело мляко, изсипа го върху главата и дрехите ми, започна да го размазва по лицето ми. Орангутана се разсмя и изчезна за миг.

Върна се с буркан лютеница.

Двамата вече рисуваха по мен като американски авангардисти – Джаксън Полак пасти да яде!

– Казвам ви, утре нищо няма да помни!

 

Някой все пак ме изтръгна от ръцете им, изтри боите и ме положи в леглото недонарисуван.

Умът се върна в главата ми и бавно угасна.

 

През нощта ставах да повръщам само три пъти.

На следващия ден към обяд лекарката не можа да установи каква е тази храна, предизвикала жестоката гастритна криза.

 

Бях малко мъртъв.

 

Три дни идвах на себе си.

Филмовата лента на ума ми беше заснела всеки детайл. Всяка усмивка, дума, жест...

Когато Продан се изправи отново пред мен, в невинното златисто на очите му прочетох едно – не беше престанал да вярва, че не помня нищо от случилото се снощи.

 

Има периоди от живота, биг брадър, в които човек е наивен като криминален бестселър, написан от американска домакиня.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Чаках с нетърпение края на последната сесия и държавните изпити – буквално броях часовете до завръщането си в България. Майката на Ксения се беше разболяла и Ксения трябваше да прекъсне следването си още през февруари, за да замине да се грижи за нея.

 

Беше мъчителна раздяла.

- Сега ще се върнеш там и ще ме забравиш, нали?

- Никога.

- Сигурна ли си, Ксения?

Дълго мълчание. Кимване.

- Никога не съм била по-сигурна...

- Значи след няколко месеца пак ще бъдем заедно?

Мълчание.

- След 129 дни, след 3096 часа.

- Пресметнала си го?

Мълчание.

- Да ти го кажа ли в минути?

 

Броях месеците ден по ден. Никакви връзки, никакви общежитийни изцепки... Тя и само тя. Верен. Аз? ...Факт! Бях влюбен до уши. В последната година на своето следване. Виж, ти!

 

- В трапчинките, предполагам?

Млъкни, биг брадър!

 

Нищо не можеше да ме разсее от тази любов. Да ме разколебае. Да ме накара да кръшна.

Край, край и край! Точка на останалото! Тя и само тя. Друго няма! Тя, тя и само тя....

От време на време се чувахме, но не беше лесно.

Мобилните телефони не съществуваха. За да се обадиш в чужбина, трябваше да пътуваш с метро до центъра на Москва и в телефонната централа да клюмаш с часове в компанията на себеподобни от цял свят и цвят пред презрителната подозрителност на служителките, които с неудоволствие извикваха накрая и твоето име.

 

Нещо в гласа ѝ звучеше несигурно, нещо в интонацията ѝ се колебаеше. Тъгата, разбира се...

Чувството, че другите учат, напредват, а тя... Тя има задължения. Болната ѝ майка. Чистата ѝ съвест...

 

 

***

Бях издържал държавните изпити и дипломата беше в ръцете ми! Самолетният билет шумолеше в джоба ми.

Сбогом, Москва!

Здравей, Ксения!

 

Господи, Ксения! Аз и Ксения... В София!

В моите ученически години след десет вечерта миеха павираните улици със сапунена вода. Градът светеше от чистота. Ухаеше на липи. Кестените не пожълтяваха от бензина в края на юни...

Никога не съм минавал разстоянието от Ректората до Орлов мост – под кестените – с превозно средство!

Слизах на Ректората и ходех пеша до Орлов мост; после, както ми хрумне – пеша, със следващия трамвай... Но това растояние – само пеша! Само пеша...

Ако съм мечтал някога в онзи студен град на моето студентство, то е да мина от Ректората до Орлов мост, когато липите цъфтят, прегърнал Ксения...

 

- Хоп, троп, друс, тагадък!

Хоп, троп, друс, тагадък, биг брадър!

 

 

***

Да, пиесата ми е „поставена“ неправилно, Биг Брадър! Трябва да съм идиот, дилетант и галфон, за да не се съглася, но... Дори и неправилно ...поставена, тя има качества, да те вземат мътните! Така ли е? Питам, така ли е, или не!? ...Заедно с всичките ѝ грехове!

 

– Какви?

Греховете ли?

– Качествата! Какви са ѝ качествата, Лазаре?

 ...Хората от кръчмата се опитват да възкресяват Хрисан, като имитират възкресяването на Лазар – убедени са, че нищо не ги отличава от Божия син и повторят ли библейските му думи, ще върнат “в живих” съселянина си, а после, щом удари един подпис и вземе солидната сума в неочаквания пощенски запис до него, ще се възползват... 

 

– Друго, друго, Лазаре?

Роднините и отрасналите със същия този Хрисан се отричат от него за чаша ракия, която им предлага непознатият.

 

– Е, и?

„Е, и?“ – така започва една от пиесите ми. Нарочно ли го повтаряш, биг брадър?

- И какво, ако е така?

 

“...несъразмерен и красив...” е казал поетът! Може би Венера би била изумителна в своята цялост, но ние продължаваме да ѝ се възхищаваме и без ръце.

Остави ме да съм нецялостен, несъвършен и счупен, за Бога! Поне в тази пиеса... Да бъда такъв, какъвто съм! Спри да ме тормозиш за нея! За живота ми! Спри да навираш в лицето ми своето парализиращо съвършенство, можеш ли, биг брадър!?

 

- Хоп, троп, друс, тагадък!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

За 129-те дни, за онези същите, пресметнати от Ксения 3096 часа, докато готвейки се за дипломиране, съм тичал до телефонната палата и съм търсел поносими обяснения защо Ксения звучи странно, тя успяла не само да погребе майка си и да изпадне в депресия, но и да кандидатства „Математика“ в Софийския университет. ...И да я приемат...

 

...Защото, всъщност, тя мразела театъра, но майка ѝ... О`бозе почившата ѝ майка – бивша актриса, примадона, на един близък до София провинциален театър – объркала живота ѝ, тласкайки я към сцената, където се ...плащало прилично и живеело интересно...

Обаче, обаче, обаче... Душата на Ксения копнеела за точната наука на Аристотел, определена от него като ...наука за количеството...

 

И, както казват в лошите реклами, биг брадър, това не е всичко!

 

За тези 3096 часа депресия и самота, когато ѝ се струвало, че времето е спряло и е безкрайно (спряло!), тя трябвало да го размърда. Да решава трудни задачи от сборника по математика за единайсети клас и да се готви за предстоящия първи курс по новата специалност, не било достатъчно. Трябвало още нещо.

Нещо като...

Истински камшик срещу заинатилото се магаре на депресията.

 

- И тогава се появил той...

Напипваш вярната посока, биг брадър! Появил се едва ли не само... 720 часа преди да се появя аз с диплома на висшист!

Хей, хоп! Хей, хоп, троп, друс, тагадък!

 

Срещнали се на конкурсния изпит за Софийския университет. След като изпитът свършил, той ѝ предложил да изпият по едно кафе, а тя го огледала от главата до петите и казала:

„Защо не?!“

И си тръгнала, оставяйки го с пръст в устата.

Пъстроок, висок, с рядка русоляво-червеникава остра коса, с плоско и кръгло лице... Съпричастен, откровен и внимателен.

Признал ѝ, че миналата година бил кандидатствал, но не го приели и тази искал да си опита късмета отново. Учел в някакво военно полувисше училище и същевременно отбивал службата си. Тъй като бил изкарал задължителните две години в армията, ако го приемели, щял да постъпи в университета редовно в първи курс...

Всички тези възможности ѝ споделил при втората им среща, толкова случайна, колкото и първата; този път пред таблото с оценките.

Не бил издържал конкурсния изпит!

За разлика от нея.

Имал нужда от утеха.

Нейната депресия пък вече се била развихрила така, че не можела да откаже на човек, нуждаещ се от утеха, нито да изчака другия човек (мен), когото вече била чакала цели 2376 часа.

Защото и тя се нуждаела от утеха. Веднага!

 

Утешили се.

По-точно, започнали да се утешават.

 

Поканил я в италианското фиатче, купено от „кореком“ с валута по второ направление от по-тлъстите командировки на баща му в капиталистическата чужбина.

Образование му трябвало, за да наследи баща си на същата доходоносна началническа длъжност...

 

- Да не искаш да кажеш, че става дума за съученика ти Продан?

Колкото и да е невероятно – да!

- Ясно...

Какво ти е ясно, биг брадър? 

- Елементарно, Уотсън... Далюматургията, ако трябва да те цитирам, изискваше да вкараш съученика си Продан по-рано в действието, та сега да тресне като Чеховата пушка?!

Животът, биг брадър, ни поднася невъобразими трескавици...

- Беше ли ги запознавал някога? Ти? Някой ваш общ познат?

Никога.

Не бях виждал очите на Продан от края на гимназията. Знаех само, че работи там, където беше мечтал да работи – при хитрите хора, които сами създават вътрешни и външни врагове, за да играят суперважната роля на техни ловци. За да могат да ползват невиждани за своето време привилегии, а щом те им отеснеят, да съблекат държавата гола и вече ...законно да заменят италианските си фиатчета с хамъри и бентлита, а петстайните си апартаменти с вили като на арабски шейхове и суперзвезди от Боливуд.

 

- Явно те сърби езика да политиканстваш, мой човек – изреченията ти се проточват...

 

На четвъртата им среща той ѝ предложил да се ожени за него и тя приела.

 

Получила се хубава сватба.

В провинцията.

Там, откъдето произлизал хитрият пазител и неговият ...революционен (уж!) род.

Пищна сватба.

С местни величия. И местния самодеен състав... 

Писнали гайди, думнали тъпани. Рукнало вино, шурнала ракия. Масите се огъвали от пържоли и местни мезета (от българското по-хубаво нема!). Шотландската ракия – за по-избраните – се леела изобилно и много хубаво пасвала на ...опеченото агне по хайдушки.

После младите поели на сватбено пътешествие – Слънчев бряг, Златни пясъци, Албена – все перли, достойни за хора, дето са по-така...

 

Перлите обаче не лекуват депресиите.

 

Продан бързо разбрал, че не само той няма да обикне Ксения, но и тя него. На третия ден Ксения почувствала, че Продан ѝ е ...“най-чуждия“ („от сега нататък).

- Мъчно ми е за мама – отронила тя, стегнала си багажа и се качила на автобуса за София.

 

Продан не трепнал.

Само докато не потеглил автобусът обаче.

После нещо го срязало под лъжичката.

 

- Любов ли?

...Обида, биг брадър! Изоставили са го... Въпреки италианското фиатче и перлите... Решил да ѝ отмъсти. Как? Като я накара да се върне, а после сам да ѝ бие дузпата.

Метнал се на фиатчето и надул с пълна газ след автобуса.

Успял да го настигне чак във Велико Търново. На автостанцията. Паднал на колене. Умолявал я пред смаяните очи на спътниците ѝ да слезе от автобуса – той сам лично – с фиатчето – щял да я закара до София. Включително – до гробищата, ако се наложи...

Не се наложило.

Депресията не признава мъже на колени, биг брадър, колкото и убедителни да са те... (В случая, не било така!)

Казала му, че ѝ се гади от него...

 

 

***

Докато се разигравали тези драми, аз съм седял на повече от две хиляди километра в кафето на общежитието с шумолящия самолетен билет за България в джоба и съм тръпнел от вълнение (поради незнание и невяра в предчувствията си) за предстоящата среща с любимата.

Полетът – утре!

Днес – стегнатите куфари и бюфетът на общежитието... Което значи – Глафира Симеоновна зад щанда. Пред Глафира Симеоновна – дървено сметало, кутия със захар на бучки и конфети – за овкусяване. Смучеш бонбон, запиваш чай. Красота! Зад Глафира Симеоновна – самовар с чай, кофе чьорное и кофе с малаком, колбаса варьонная и колбаса неварьонная, яички, твърдо сварени, печение (бисквити), хляб, масло, кефир и прясно мляко, сыр (кашкавал), нож, опаковъчна хартия... И още нещо, но отзад в служебната стаичка.

Бутилка водка.

Само за Глафира Симеоновна.

Толкова.

 

Сега сме 1973 година. Съпругът на Глафира Симеоновна е убит на фронта – точно преди трийсет години – през 1943. Не го е прежалила. Затова – водка! Всеки ден – бутилка.

 

Щрака пуловете на сметалото – прави сметката изрядно – през първия час! После зарязва опашката, влиза в стаичката отзад и удря 200 грама на екс. Продължава да щрака сметалото, да изпълнява поръчките. Реже хляб, реже колбаси, реже кашкавал...

След още час – пак в стаичката.

Сметките започват да се уеднаквяват.

Поръчваш тристи грам калбаса, двести грам сыра, две яица, хлеб, кофе с малаком, кефир, конфети – сметалото щрака безотказно:

- Рубь тринадцать копеек – отсича Глафира Симеоновна.

Поръчваш сто грам сыра и кусочек хлеба – пак:

- Рубь тринадцать копеек...

Каквото и да поръчаш – рубь тринадцать копеек...

 

Остава час до затварянето на бюфета. Глафира Симеоновна се уединява за последните жалейни 100 грама.

Връща се със светнали очи. По едрото ѝ бяло лице проблясва ситна пот.

- Сто грам калбаса неварьонная – поръчвам.

Глафира Симеоновна слага огромното колбасно черво върху топа дебела хартия, сграбчва ножа в месестите си ръце и реже. Клъцва пръста си. Руква кръв. Миг на объркване... Глафира Симеоновна тръсва ръка, храбро донарязва колбаса, старателно го завива в хартията и го поднася.

- Рубь тринадцать копеек – смята с окървавения си показалец.

- Да не сте полудяла!? – възразявам потресен.

- Рубь тринадцать копеек! – повтаря строго бюфетчицата.

- Всичко е в кръв! Сляпа ли сте!?

- А у вас лучше что ли!? Если лучше, зачем приехали сюда учиться?

 

Туй то!

*****

За обед Ана е приготвила супа от карфиол. Смята, че ще ми се отрази добре след петте кафета на балкона. Суети се около трапезата – виличка, лъжичка, ножче, салфетка...

- Усещаш ли уханието? – пита с дяволита усмивка.

- Разкошно е – влизам в тона ѝ.

Обонянието ми никакво го няма. Отдавна. Тя не знае. Или знае, но е забравила. Беше съвсем малка... Спеше в съседната стая, а на сутринта майка ѝ вече беше измила последствията.

Няма ли да попиташ, какви последствия е измила, биг брадър?

 

- Какви последствия е измила, Лазаре?

Отличен въпрос!

Като патерица в лоша пиеса!

 

Имах висока температура и давеща кашлица. За миг загубих съзнание и рухнах върху стъклената врата в хола на жилището ни. Стана на сол. 

Спаси ме Ксения – майката на Ана. 

...Същата тази Ксения...

...Която веднъж вече не беше устискала само 720 часа до моето завръщане и се беше оженила за най-гадното копеле от съучениците ми...

...Която само дванайсет години след като ме спаси, щеше да ми заяви, че не обича да се обвързва, щеше да зареже и мен, и дъщеря ни и да замине с почти трийсет години по-възрастен китаец в страната на безумния промишлен прах и най-нелепата в цялата история на човешката цивилизация стена, ако се изключи Берлинската...

Туй то!

 

- Хоп, троп, друс, тагадък...

 

Животът е една неразгадаема кавалкада от изненадващи обрати, биг брадър! Губиш обоняние за случващото се и спираш да се доверяваш на предвиждащите способности на разума си!

Едва когато Чеховата пушка тресне, виждаш белезите от стъпки, които си пренебрегвал или си отказвал да разчетеш.

 

Нямаш отговор на въпроса какво му става днес на човека! Какво го тласка към подобни обрати?

Защо се държи, сякаш е обявен конкурс за най-бързо полудяване с награден фонд поне от 100 милиона евро?

Заради конкурс с награден фонд ли е повсеместното обезумяване?!

Или заради парализиращия ужас от нещо, което се случва и ще продължава да се случва, колкото и да се съпротивляваш...

 

- Какво?

Знаеш, биг брадър... Природни катаклизми, войни, религиозен фанатизъм, тероризъм, агресия, болести, преселения на огромни маси от един, доведен до абсурд от човешката лакомия свят в друг – в самата светая светих – света на благоденстващите!

 

- Това става...

Става, биг брадър, и все повече набира ускорение...

 

Сърбаме супата. Определено не е лоша.

- Розмарин, босилек, чесън и, естествено, прясно мляко... – отсечено, натъртва на всяка дума Ана със съответстващ почти професионален жест, който подчертава сакралния характер на ингредиентите. – Обаче качествено!

- Кое?

- Млякото.

- Така ли? – изненадвам се на странния ѝ кулинарен ентусиазъм. Признавам  си – не съм го подозирал.

 

Въобразявал съм си, че работата ѝ като асистент-режисьор в предаване за кулинария не ѝ се е отразило.

 

- Всяко от тези неща се усеща идеално – казвам, опитвайки да си припомня как точно изглеждаха розмаринът и босилекът.

- И идеално се допълват – обобщава Ана.

Следват кнедли и печено с великолепен сос.

 

Всичко това започва да ми звучи съмнително.

 

- Готин – предпазливо открехва темата Ана, – имам една идея...

- Идея ли?

- Да.

Изчаква да попитам „каква“, но аз умишлено натиквам солидно парче кнедла в устата си, за да не задам въпроса.

...О, всъщност, наистина е вкусно! Оказва се, Ана умее да готви.

- Как е? – пита тя.

- Определено, не е зле – произнасям с препълнена уста.

- Отваря се възможност сама да продуцирам кулинарно шоу – изплюва най-сетне камъчето Ана. – Е, не точно сама...

- Сериозно ли? – правя се на заинтригуван. – Нали беше асистент-режисьор?

- Да, готин, но това беше отдавна.

- Не си ми казала.

- Споменах ти. Ти не прояви интерес.

- Така ли? – старото чувство за вина ме обвзема отново.

- Няма значение! – махва с ръка Ана. – Съвсем сериозно! Имам страхотен екип.

- И?

- Мери предложи ти да си ни сценарист. Или консултант. Или и консултант, и сценарист едновременно.

Така се задавям, че половин час не мога да спра да хълцам. Тя ме блъска с юмруци по гърба.

Истинска пукница!

- Нищо... не разбирам... от телевизионно... шоу – опитвам се да произнеса в промеждутъците от хълцане. – Десет... пъти... по-малко... от кулинария.

- Готин, стига глупости – тросва се тя, – ще имаш консултант. Супер спец...

 

Как да ѝ обясня, че аз съм от времето, когато се правеше „телевизионен театър“, а тя – от времето, когато върхът на сладоледа е кулинарното изкуство. Между хората от тези две времена няма как да има нещо общо – поне на терена на снимачната площадка?

Ако отново не става въпрос за моя егоизъм обаче...

 

- Готин, стига глупости! Не виждам какво лошо има по един забавен начин да учиш хората да се хранят здравословно? – възмущава се Ана.

- Аз също не виждам...

- Тогава?

- ...Не виждам себе си като трèнер по здравословно хранене на целокупното човечество. Съжалявам...

 

Ана израстна в най-тежките ми години. Когато ме изхвърляха последователно от няколко работни места. И от телевизията.

Нямах обяснения какво става.

Тогава.

Опитвах се да запазя достойнството си. Да не показвам слабост...

В къщи се връщах като парцал. Чувствах подкрепата на Ксения и ѝ бях благодарен.

Тогава!

Ана беше красиво и палаво хлапе.

Изкарвах си на нея.

Почти не можех да ѝ обърна внимание. Нервничех, когато завираше пръсчетата си в контактите, и я плясках през ръцете. Плачеше. Обзет от паника, виках, за да я накарам да спре да плаче. Тя плачеше още повече.

Понякога баба ѝ ѝ четеше стихотворения. „...може би скучае тука“. По-късно установихме, че го разбира по свой си начин: „може би Скучай е тука“. Някакъв тайнствен, полумитологичен, може би опасен Скучай...

На нищо не я научих...

Когато я водехме в детската градина, плачеше, и докато се отдалечавахме, дълго и трагично ни махаше през прозореца.

Плачеше, когато я заведохме в училище на първия учебен ден. Върна се усмихната – учителката ги нагостила с питка и мед.

 

Малко човещинка! Само капчица човещинка, биг брадър...

 

По-късно я приеха в паралелка с ускорено изучаване на френски. Класният им се появяваше в час, само ако му останеше промеждутък в бизнес делата от частен характер. Времето беше такова – мъгливо, мърляво, без правила... Време за оцеляване! Редях се от четири сутринта пред магазина за две кисели млека.

 

Ана завърши гимназия. Две френски думички на кръст не научи.

Следва и завърши. С правописните грешки, които правеше като висшистка – по мое време и в шести клас не биха я допуснали.

Днес депутати правят по две правописни грешки в една дума. И това не смущава никого!

Хей, хоп!

 

Пръстчето си не мръднах за нея.

Така и не разбрах къде е училището ѝ.

Все пак с хонорара от втората си пиеса платих парното и ѝ купих компютър.

Въведе коректорска програма да поправя грешките ѝ.

 

Има ли коректорска програма за грешките на един баща, докато детето му расте, обаче?!

 

Оставена на самотек, Ана овладя компютъра сама.

За разлика от мен.

 

Поколенията се раждат предопределени да постигнат определени умения... Но това е друга тема... Съвсем друга тема. И твърде много пришпорих времето...

На нищо не я научих...

Може би затова се научи сама да се справя с живота...

...Да се преборва със своя плашещ Скучай, участвайки в правенето на кулинарни програми за телевизията, за която без особен ентусиазъм отделих почти двайсет години от живота си.

 

- И от която те изхвърлиха, точно кагато беше в най-добрите си години, нали?

Не пришпорвай времето, биг брадър!

 

Хоп, троп, друс, тагадък...

*****

Когато самолетът се приземи, Ксения не беше между посрещачите, въпреки че знаеше датата и часа на полета ми. 

Намерих телефонен автомат и набрах номера ѝ. Един път, втори път – сто пъти, за да съм сигурен, че не съм объркал никоя от цифрите.

Едно и също протяжно и мъчително „Ту-ут“.

Продължих да го чувам и от своя домашен телефон.

И от автоматите на цяла София.

Не можех да си намеря място. Не знаех какво да правя. Не знаех адреса ѝ. Звънях на колеги – и те не го знаеха!

 

Чувствата между нас бяха възникнали на повече от две хиляди километра. На кого му пукаше за някакъв си тукашен адрес, когато човекът е до теб. А при внезапно заминаване, на кого до какво му е? Един телефон стига!

 

Седмица – никакъв отговор!

Започнах да ровя в телефонния указател. Един номер между няколко милиона други. Сред номерата с нейната фамилия го нямаше. На чие име се водеше?

Не издържах.

„Този град не е чак толкова голям“, казах си, „все ще я срещна някъде“.

Денем кръстосвах улици и плащади. Заничах в магазини, кафенета, заведения, кина, театри, изложбени зали, оперни сцени...

Прибирах се, хапвах набързо и се заравях в указателя.

Неутешимо пиян почти крещях името ѝ на глас:

- Ксения, Ксения, Ксения...

На „Орлов мост“, на „Лъвов мост“, на някой друг мост над пресъхнала още през май река...

 

Ксения я нямаше.

 

- Какъв е смисълът да търсиш някого, ако той самият не ти позволява да го намериш?!

Нямаше я в целия град. В целия свят. В цялата вселена, биг брадър.

 

 

***

Затова пък се натъкнах на Томас. Или Томи. Според ...зависи. Природата не търпи вакуум. Запълва зейналите в нас празнини. Не пита. И не се интересува какво искаме. Друг е въпросът, харесва ли ни това, с което ги запълва.

 

Небрежно елегантен. С артистично навити почти до лактите ръкави на бялата си риза с тънки сини ленти на яката и маншетите, Томи беше метнал върху едното си рамо пуловер от фино винено на цвят мерино, а на другото – елегантна кожена чанта – самото олицетворение на ...основателното човешко самочувствие!

Беше доизпипал плавните си като на гепард движения и освен че изглеждаше пораснал, не се беше променил изобщо.

 

Не се бяхме виждали осем или девет години, но никой не изпита нужда за повече от обикновено ръкостискане.

Последно бях чувал за него преди четири години, когато се намираше в Тунис, а аз бях научил, че вече съм приет за студент в Москва – първи от целия клас. Изпитите за театралния институт ставаха с около месец по-рано от университетите и институтите в България.

Та тогава вездесъщият Продан писал на Томас и реакцията му била:

- И какво излезе?! Най-големият тъпак (моя милост) се уреди най-добре от всички, така ли?

Долавяло се дори известна тъга – още едно доказателство колко несправедлив е светът.

 

- Хей, хоп!

Хоп, троп, друс, тагадък!

 

Дори с приемането ми за студент, биг брадър, без дори да подозирам, отново съм смаял някого – този път акушер-гинеколозите на класа, обявили ме за мъртъв плод още от ученическата скамейка...

 

Сега аз, тъпакът, гледах Томас с известно любопитство. Виждах все същия уверен в себе си ...веселяк, който обаче май имаше някакви вътрешни колебания за поставената ми преди години диагноза.

Това почти ме развълнува.

- От колко време си тука? – попитах.

- Три-четири месеца.

- И какво смяташ да правиш?

- Да запиша машиностроително инженерство, след което до няколко години да ти изобретя някоя машинка.

Усмихнах се.

Поканата да му отида на гости явно имаше същата цел – проверка дали съм тъпак, или не съм тъпак. Но и друго – скуката от самотата.

Продан излизал рядко от полувисшето си военно училище. Бил се оженил, канил го на сватбата си, но тъй като станала в провинцията, Томи не отишъл... Впрочем, нищо не се било получило от брака му!

 

Все още не подозирах, че става дума за брака на жената, която тогава издирвах под дърво и камък. Ксения! Ксения! Ксения!

 

- Хоп, троп, друс, тагадък! 

 

Пихме арабско кафе (още имал от него).

Беше ми все едно дали е арабско, или афганистанско, или инка...

Не можех да отместя поглед от старите му кожени бележници, които помнех от прогимназията. Гризеше ме любопитство...

- Продължаваш ли да пишеш стихове? – попитах.

- Рядко – отговори.

- А пазиш ли старите? – не спирах да гледам кожените тефтери.

- Ето ги – потвърди той и посочи с поглед в моята посока.

- Имаш ли нещо против, ако...

- Нямам!

Поех ги в ръце и бавно ги заразлиствах – все същият оразмерèн, перфектен, наклонен на ляво почерк без нито едно зачеркване, без нито една корекция! Самото съвършенство!

Беше настъпил върховният миг – да прочета какво къта в пазвата си това съвършенство. Отдавна не бях момчето, придружило го някога до редакцията на „Средношколско знаме“. Сам се опитвах да пиша, макар и за театър. Четях, четях и четях!

Томас отиде да приготви ...истинска лимонада от лимон, газирана вода, лед и захар, а аз необезпокояван се съсредоточих над съдържанието.

Едно, две, три стихотворения, десет стихотворения, двайсет стихотворения...

Вече можех да затворя тези кожени бележници.

Равен, нагнетяващ коктейл от нескопосаност, претенция, амбиция и имитативност...

На мястото на Томи отдавна да съм убил родителите си заради незаслуженото състояние на ума, че ...по рождение ми се полага да бъда гений, без каквито и да било усилия, защото червеният килим на славата е постлан и чака само благоволението ми да поема по него сред шпалир от рози и овации... 

Хей, хоп!

Лимонадата, която Томас поднесе, беше като стиховете му – блудкаво менте. Измислих някаква важна среща, за която съм забравил, и скоропостижно издухах от дома му, без да я допия. На прага лицемерно се убеждавахме, че ще продължим да си звъним и да се виждаме. Знаехме, че никой никога повече няма да потърси другия.

 

Аз знаех и още нещо – че Томас никога, абсолютно никога няма ...да ми изобрети машина.

 

И все пак, това не се оказа последната ни среща. 

 

 

 

*****

Аз не намерих Ксения. Ксения намери мен. В Несебър.

Бяхме приключили снимките на една телевизионна новела. Разказваше се за дете, което за да спаси своето магаренце от заколване за суджук, го отвлича една нощ тайно с лодката на баща си на пустия бряг на Иракли.

Финалът ни измъчи до смърт – опитайте се в предизгревния полумрак да накарате магаренце, водено от дете, което почти не познава, да се качи в малка люлееща се лодка!

Накарайте ги да запалят мотора ѝ и да се отправят навътре по посока към едва зараждащия се изгрев!

Детайлите са си детайли, без общи планове не става... Сложихме чул на главата на животното да не вижда къде го водят и успяхме да го набутаме в лодката.

 

Канехме се да заминаваме за София. Снимките бяха приключени. Багажът и техниката – натоварени, двигателят на буса бумти. Някои вече заемаха местата си... и изведнъж – Ксения!

 

Просто се появи. Две години и половина след последната ни среща – в Москва.

Хей, хоп!

 

- Ето ме!

И добави:

- Хоп, троп, друс, тагадък!

Тогава за първи път чух това възклицание.

- Какво означава? – попитах я с пресипнал от вълнение глас.

- Като при Курт Вонегът... Обичам книгите му...

- Хубаво, но какво означава?

- Означава: току що прескочих поредното препятствие и продължавам да яздя напред!

- Как?

- Ето как – каза Ксения.

Приближи се и впи устните си в моите.

На въпроса „Къде беше досега?“, отговори: „В Тутракан, при една състудентка. При братовчедка ми в Италия. При брат ми в Америка.“

 

Животът в трапчинките ѝ потъна в необяснима мъгла. Очите ѝ засветиха със светлина на пияно небе. Пожарът, смятан от мен за застинал, избухна с взривяваща гърдите сила. Обхвана нови територии.

- Момчета – казах на екипа, – ще трябва да монтирате без моя милост. Аз потъвам. Сбогом! Ще се видим през следващия век...

 

И се започна!

 

 

***

Всеки си има своя цъфтеж и листопад, своите мигове на глухота и чуване с отвъдното, своето място на сбъдване...

Моето се нарича Иракли.

 

Пясъкът на дългата три километра брегова ивица наистина пее под босите нозе. Цялото пространство е една пуста планета с нежно слънце и крехка вода. По отвесния скалист бряг младата дъбрава стига до самия пясък. Тук-таме, подобни на тънки ручейчета, еленови пътеки щрихират хълма нагоре, но къде водят? До звездите, когато се спусне безоблачната, мека като завивка нощ.

За нея е рано.

Вървим и вървим, докосвайки раменете си. Вървим и отлагаме онзи толкова очакван момент. Още една крачка, още един метър... После още един! Запокитвам саковете и раницата ѝ на брега и хуквам към водата. Ксения ме следва. Пръскаме се, гоним се и се освобождаваме от дрехите до мига, в който заставаме един срещу друг голи и настръхнали от желание на самия ръб на битието, времето, пространството и шемета на люлеещите небето с неистовите си крясъци птици. Зелените горски ухания изместват дори стипчивия аромат на морето... Хвърляме се един в друг, дълго и неистово се люлеем в люлката на ненаситата. Първо в морето... После в топлите обятия на пясъците. И отново, и отново... До пълна самозабрава... До саморазпад и пренареждане на клетките в някакво съвършено ново общо същество, сътворено от двама ни.

 

- Готино, а?

Има мигове, които определят смисъла, биг брадър. Смисълът майка ти да се е напрегнала да те роди на белия свят, преди съсипаните от безумие акушер-гинеколози да са те отстранили като ...мъртъв плод. Мигове, които компенсират болката, разочарованията преди тях и след тях, застават върху везната, провиснала от безличните часове, дни, месеци, години, десетилетия на очакване и коригират стремителното падане, отместват макар и за малко махалото от непомерния му полет към Нищото.

- Обичам те, Ксения! Красотата не можа да спаси света, дано поне твоята красота спаси мен.

Трапчинките върху лицето ѝ дишат с най-свободното си от ...непосилната лекота на битието... усещане за живот.

- Никога не искай да се омъжа за теб – промълвяват неочаквано устните ѝ.

- Защо?

 

Все още не знам нищо за първия ѝ скорострелен брак и развод...

 

- Не искам това, което се случи току-що, да бъде подложено на изпитание, сравнения, забрава. Не искам да се омеша с опити да бъде повторено!

- Искаш това да бъде любовната ти икона и да ѝ се молиш цял живот, така ли?

- Ъхъ! Да речем...

- Е, значи най-сетне намери смисъла на живота си.

- Престани!

 

Оженихме се точно след четири месеца. Ксения беше бременна с Ана.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ВТОРА ЧАСТ

 

 

В телевизията попаднах по две, дори по три линии – като син на ...правоверни кадри и кадър с приблизително подходящо образование... И още – благодарение на ...Вуйчо-редактор, харесал и дал път на една моя детска пиеска.

„Некадърниците си имат вуйчо-владика“, обичаше да казва пред неколцина младоци като мен този ерудиран, аристократичен, артистичен и скромен човек, с когото никой от нас, естествено, нямаше роднинска връзка, „вие пък си имате вуйчо-редактор“...

 

Подобен род „вуйчовци“ трудно се задържаха. Винаги се намираше някой ...по-нужен за системата.

Скоро „вуйчо-редактор“ беше изместен на по-...затулено място, в тих рядко посещаван кабинет. От това единственият доволен остана той. Старата длъжност го принуждаваше да се съобразява с милион глупости; тук можеше да играе шах в работно време, да свири на пиано Шопен, да пие силно подсладено кафе, да чете и пише красивите си приказки за деца.  Необезпокояван!

Нямаше никакви властови амбиции, но имаше свят, на който държеше.

 

 

***

Всъщност, ако зависеше от мен, вместо в телевизията бих избрал да отида в някой театър, да речем, но там освен корифеи като Биг Брадър – ...женихът на славата с име, което означава „венец“ и пожизненият драматург на Театъра над всички театри работеха Биг Брадъри с недостижимо високи протекции. По онова време, колкото и странно да изглежда днес, телевизията като място за трудопребиваване беше ...по-втора ръка. Факлата на първенството държаха киното, театърът, литературните издания. В телевизията също имаше строга йерархия. Информацията, публицистиката и техните водещи не отстъпваха с нищо на ...първозваните. Плюс режисьорът Хардаров, разбира се – харизматична, властна, много силна фигура, пред която държавната телевизия полягаше като кутре, готово да му служи, а различните министерства и институции, макар и да сумтяха под нос, приемаха да им направи ведомствените тържества срещу баснословни хонорари.

Осигуряваше му се най-доброто. Всички искаха да работят с него.

 

- Ти – също, нали?

Избягвах го инстинктивно, биг брадър – толкова явна демонстрация на превъзходство винаги ме е смущавала. Не исках по нищо да приличам на онези девици, които му се събличаха още преди да ги е погледнал, а той ги употребяваше и напъждаше без никакви скрупули.

Нямах и понятие, че пътищата ни ще се преплетат, колкото и да се стараех да не съм пред очите му.

Но дотогава щяха да минат години. Доста години, биг брадър...

 

Останалите редакции, в каквато работех и аз, стояха доста по-ниско в йерархията. Всеки генерален директор довеждаше свои хора на хранилка, а когато го сваляха, никой не прогонваше никого – просто старите деляха терена с протежетата на новопоявилия се шеф. Така личният състав постоянно набъбваше и битката за дефицитната техника и квадратче в схемата за излъчване ставаше с все повече удари под кръста. Статусът и корупционните възможности на разпределящите ги пък (обикновено слабообразовани лица) нарастваше.

 

Давах си сметка, че това, което се прави няма как да има стойност – не се напрягах. Опитвах се да пиша пиесите си, оплаквах се на Ксения от липсата на грамотност и лошия вкус на не малко мои колеги, мъчех се да разчупя собствената си некумуникативна черупка.

Телевизията даваше възможност за доста свободно време и множество контакти.

 

Така или иначе, за мен започваше нов, съвършено различен вид живот...

 

 

***

Подготвяхме детската ми пиеса за снимки и „вуйчо-редактор“ ми предложи да напиша няколко текста за песни. Никога не бях, не съм и не бих писал поезия. Знаеше го много добре. Просто ...една от малките му деликатни хитрини.

 

Вече имаше решение. Изпрати ме да потърся човека, който можеше да свърши тази работа.

 

След като изкачих витото като черупка на охлюв стълбище към канцелариите на Съюза на глухите в България, лесно открих редакцията на вестник „Тишина“. В нея убиваше времето и припечелваше, колкото да има за пиене поетът Благовест Савов – среден на ръст, с къдрава като на Пушкин коса, черни като на Пушкин очи и странен тик – да разтърква енергично до невротичност пожълтелите си от тютюна ръце почти през минута. Може би не като Пушкин... 

След като разбра, за какво ...човек от телевизията... е изкачил пет етажното, безасансьорно стълбище, по лицето му трепна едва забележима усмивка. Пое ръкописа, записа телефонния ми номер и обеща до десетина дни да се обади.

 

В очите му открих да наднича онова отдавна забравено вълшебно същество от детството ми, което някога бе превърнало изпита по актьорско майсторство в танц под снегопада. В онези далечни, прекрасни времена.

 

Предстояха ни безброй ...не-менуети под снегопада на опушените третокласни кръчми на София и кафенето на писателския съюз (за чийто член той вече беше избран), поне язовир казионна ракия, а след промените още толкова наливно менте. И ако не бяха основателните скърцания със зъби от страна на Ксения, заедно с някакво мое неясно чувство за мярка, този язовир можеше да е пораснал в няколко морета.

 

През дългите години на приятелството ни не чух Благовест да се оплаква, да говори за неблагополучия, болежки, да хленчи, че не му стигнат парите. Всичките му налични авоари се разпределяха по равно, за да има до деня на поредния аванс, заплата или хонорар и се изпиваха до стотинка.

Така и не се ожени. Никога не водеше гаджетата си, когато се виждахме. Никога не говореше за тях. Запознаваше ме само при случайна среща в града. Идваше на спявките сам или с някакви приятели като абсолютно непознатия ми Васко Златев.

„Не досаждай! Не товари другия с проблемите си! Той си има свои!“ – рядко изричаше тези думи, но те се съдържаха в поведението му.

 

Какво беше преживял? Къде се криеше причината за това неистово барикадиране на интимното? Дори в поезията му – единственото неизречено на глас, но важно за него нещо – то не се появяваше в прав текст. Винаги беше заключено зад няколко иносказателни врати.

 

Вратата пооткрехна Емил Богданов – композиторът, вече спечелил някаква важда награда за една от песните си, който по препоръка на „вуйчо-редактор“ се съгласи да направи песни по осемте брилянти текста, написани от Благовест.  

- С него имаме стари търкания, но хайде, щом е за бизнес...

Втрещих се. Предстоеше много вода да изтече, докато думата ...бизнес... дойде на мода.

Много брашно имаше да смелят водениците на времето, биг брадър, и до онзи момент, в който прославеният вече композитор Богданов, щеше да се появи отново в живота ми, но този път в съвсем друга роля – не за да напише песнички за детската ми пиеса. Хей, хоп!

 

- Търкания?

...На въпроса ми Благовест не отрони и дума. По-късно от негови приятели научих, биг брадър, че ...търканията са били заради голямата и може би единствена любов на Благовест, травмата от чиято загуба, вероятно, беше преобърнала завинаги живота му. 

Докъде са стигали отношенията им преди високият, изпълнен със самочувствие и увереност съученик-композитор да му я отнеме, по-късно да се ожени за нея и не след дълго да я зареже, заради известна певица, която да даде още по-силен тласък на кариерата му? ...Мълчание! Преизподня! Нито дума от Благовест, биг брадър!

 

 

***

Приятелствата са като заразните болести. Сприятеляваш се с някого, сприятеляваш се и с приятелите му. После с приятелите на приятелите му – и така до онази безкрайност, до която може да стигне само незнаещата умора младост. И математиката.

Ако Благовест говореше за нещо лично – той така и никога не беше кандидатствал в университета – това бяха съучениците му. Най-вече Вангел Ацев с когото ги бяха изключвали от не една софийска гимназия по неясни причини и ...за лошо поведение. Вангел сега живееше в Холандия. Като го ...изпроводили... от почти всички гимназии в София и трябвало да продължи образованието си в провинцията, баща му – фаготист в някакъв тамошен оркестър – бил принуден да го вземе при себе си. В Холандия Вангел ...станал човек... и въпреки че не спрял да пие, завършил не само средното си образование, но и хармония в Музикалната академия на Хага, след което започнал работа като бас в операта на неголемия град, в който свирел родителят му.

 

- Дошъл си е – казва един ден Благовест, както винаги без емоции. – Вика, че окончателно...

- Кой? – питам.

- Вангел. Иска утре да се видим. Бях му писал, че имаме нов приятел.

Поласкан съм.

 

Колкото и да съм пил, пред Ксения вече съм си изградил умението да се държа като трезвен. Не е въздържателка, но органически не понася пияни. Затваря се в себе си. Нищо не може да я извади от това със седмици.

 

Трябва да я подготвя.

 

 

***

За разлика от сдържания, малко потиснат Благовест, Вангел е самата разкрепостеност. Щастлив е, че се е върнал. Тук са му водите.

...И тук, и там, като истински степен блатар... Но това ще разбере по-късно.

Сега е тук и очите му ще изхвръкнат изпод лупите на бифокалните лещи, които ги оголемяват и правят още по-живи и искрометни. Самата екзалтация!

Четирима сме. Неголям, с високи тавани апартамент, в люлеещ се гредореден блок с дървено стълбище почти в самия център на София, като стара фрегата. ...В групата определено не се вписва, кой знае как лепналия се за Благовест, Васил Златев.

До третата водка Вангел го пренебрегва или изтърпява, след четвъртата, откровено го изгонва...

 

Спомнят си. Съученици, съученички... „На зубрачите и натегачите, копелета, трябва да се даде урок, че в този живот можеш да успееш и без да си подлагаш задника на тъпите даскали; без главата ти да бръмчи от глупостите им“ (Вангел)...

Благовест не дава уроци на отсъстващи: „Помниш ли, Вангеле, веднъж в „Операта“ какъв скандал вдигна, че съм поръчал кока-кола? Никога не беше опитвал кока-кола. Мислеше, че струва сатанински пари и аз прахосвам мангизи за сметка на поркането...“

 

След отстраняване на ...чуждото тяло (Васко Златев) – към мен отношението е повече от братско – започва четенето на стихотворения. Вангел – няколко. Благовест – по-малко. Не мога да им прочета нито една от пиесите си. Дълги са. И още не са написани. С изключение на детската, разбира се.

 

Усещането, че тук пространството ни е станало тясно, спонтанно обзема и трима ни. На улицата въздухът благославя дробовете ни. Почти не разбирам как сме стигнали пред храм-паметника „Александър Невски“. Виждам Вангел на колене. Професионалният му бас кънти над площада. Гледката е потресаваща, невъзможна, величествена – пее „Многая лета“. Минаващите в късния следобед граждани и туристи са ошашавени. 

- Когато бях там, копеле, се заклех: „Върна ли се, ще го направя!“, изправя се най-сетне той и изтупва коленете си.

 

Как да не обичаш такъв човек!? Прави те свободен. ...Някак почти разпасано свободен.

И как да му откажеш да те заведе на бар, след като току-що е осъществил сакралната си мечта – да изпее „Многая лета“ на колени пред храм-паметника!?

 

Баровете в София по онова време се брояха на пръстите на едната ръка. Бяха място за ...по-бамбашка хора. Като синът на председателя на Народното събрание с цяла тайфа наконтени гърли, които изтопуркват покрай нас.

Пиколото или ...Метр д`отела на бара в претенциозна куртка, сваля фуражката си със златен ширит и се покланя до земята. После ни поглежда и отсича:  

- Места няма! – леденият глас едва прикрива насладата му. Очичките плуват в лой. Търбухът ту се надига, ту спада.

- От два часа сме тук и тези са първите влезли – опитва се да опонира Вангел.

- Места няма! – повтаря безапелационно пазителят на добре затулената, оградена, непристъпна държавица на ...живите.  

 

Пак трябва да доказвам, че нито аз, нито двамата ми приятели са ...мъртъв плод.

 

- Почакайте ме горе, моля! – казвам с най-спокойния тон на света. Когато виждам гърбовете Благовест и Вангел да изчезват по витото стълбище към малкия площад, кротко приближавам дебелака. Стратегията ми е проста – в слънчевия сплит и точка. Според правилата – с юмрук и цяло тяло! Един удар, но нокаутиращ! Един, но смъртоносен! Да види той с какво си изкарва хляба!

 

Благодаря ти, благодаря ти, Справедливи Боже, загдето си ме направил така, че ...смъртоносните ми, нанесени по всички ...златни боксови правила и пълната изненада крошета, не убиват и не нокаутират! Дори не разклащат масивните, защитени от неспирна лой кореми!

 

Изстрелвам се нагоре. Знам какво може да последва, ако се появи милиция. Двамата ги няма. Няма ги и онези, които предстои да срещна по-нататък в живота си – театралният критик Огнянов, неизвестният ми все още писател Кирил Козарев, един млад и амбициозен зъболекар, един стар и неамбициозен зъболекар, артиста-режисьор Никитов, режисьора-гербова марка Хардаров, безчетните биг и Биг Брадъри... Те все още са само призраци от неотменимото бъдеще.

 

Благовест и Вангел вече са се отвяли нанякъде.

Прибирам се при Ксения абсолютно трезвен. Абсолютно трезвен и ни лук ял, ни лук мирисал.

 

Толкова.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Ана се роди на 9 март. Жена ми започна да ражда на 8 март – Международния ден на жената.

 

1982 година е – да се повика такси е непосилно.

Плодната вода изтича към 22.00 часа.

Трябва да намеря превоз за една жена, избрала да ражда, когато другите ...празнуват. Международният ден на жената!

Контракциите, предхождащи появата на бял свят на детето, заченато в пясъците на Иракли, са започнали...

Как да намеря кола!?

 

На най-близката такси-стоянка, редом до луксозния (за онова време) хотел с рой ресторанти чака опашка от подпийнали, елегантно облечени двойки от ...соц-естаблишмента... каймака на тогавашното общество, отпразнувало подобаващо важния празник.

Изскачам на пътя пред първото такси, буквално на десет метра от стоянката.

Таксистът прави елегантна дъга, заобикаля ме и спира пред опашката.

- Един нахал искаше да ви пререди – чувам гордото му, честно слово, – но пред мен номера не минават!

Спонтанно одобрение!

Нахалът съм аз.  Нарушителят на реда – пак аз!

 

Никога, биг брадър, не се научих да викам за помощ, когато ме стискат за гърлото...

 

Лекар-съсед помогнал да откарат Ксения до болницата с „Бърза помощ“. Ана се роди на 9 март в пет и петнайсет сутринта.

Когато телефонът звънна, за да ми го съобщят, вече знаех новината. Бях ...родил... Ана на сън, заедно с Ксения.

 

- Хоп, троп, друс, тагадък! 

 

 

***

Макар да бях започнал нов живот, призраците от миналото явно не искаха да си отидат.

 

Сбутах се с Томас в градинката пред Военния клуб. Отново случайна среща, на която почти се зарадвах. Бях забравил кофтите му стихове. Претенциите. Маниерите. Превзетото самочувствие.

Пред себе си виждах късче носталгично минало. Вероятно и моментът е бил такъв – бях станал баща. Протегнах ръка.

Той хладно я заобиколи и продължи.

- Томи!

Отдалечаващ се гръб...  

Не му бях давал повод, но както се изясни по-късно, за него всички бяхме едно цяло – едно единно минало. Всички топтан. На ангро. Скъсал ли е с някого, скъсва с всички.

Причината да ме отмине щях да науча по-късно от Орангутана – същия, който някога беше рисувал с лютеница по лицето ми:

 

Недълго след като се върнал от Тунис, малко след срещата у тях, където се запознах с ...поетичните му шедьоври, Томас се оженил за една наша съученичка – непретенциозно и семпло момиче.

Очевидно от самота.

Очевидно от сантимент.

Очевидно, преди всичко ...за да съхрани личния си комфорт.

Едно е да доказваш ...гениалността си пред непозната, друго – пред Даринка – така се казваше момичето – тя си я знае наизуст тази твоя гениалност още от първо отделение!

 

В този решителен момент се появил приятелят му – нашият общ съученик Продан. Решително!

- Даринка не ти е на нивото. Не се жени за нея! – Заковал светата правда той, когато Томи му споделил дълго и мъчително узрявалите си намерения.

 

Продан нямал сетивата, които да му подскажат, че като изтъква колко високо е нивото на съученика и приятеля му, го прострелва право в сърцето.

Не му минавало през ум, че в сърцето на бившия му съученик тупти идиличната надежда за семейно блаженство, градена тухла по тухла през целия престой в Тунис.

Нито пък, че го прострелва със същия онзи куршум, който самият Томас многократно е поставял и вадил от патронника на мозъка си, преди да го отстрани и запокити в храсталака завинаги (уж!)...

 

- Искаш да кажеш, че твоят съученик си е давал сметка, че Даринка е ябълката, която свинете са подминали, изяждайки по-зрелите и по-сладките плодове, така ли?

Да, биг брадър! Томас се е смятал достоен за повече от Даринка, но когато си закъснял за разпределението на ролите, играеш каквото е останало. 

А когато някой ти го каже със свои думи – побесняваш... И късаш пъпната връв не само с него – с всички...

С всички дето ...си нямат и хабер, че поемат вината за събитие, за което не са имали честта и да чуят.

С всички – топтан! Хей, хоп! Цялото яйце в чорбата!

 

Мозъкът се стреми към ...уют, картографиране, съразмерност...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Това, че Ана иска да продуцира кулинарно предаване не ме изненадва. Такова е времето, поколението им... Продължавам да се питам защо предпочете телевизията пред ...примерно, компютрите, ветеринарната медицина, космонавтиката? Никога не я бях ориентирал към подобен избор. И не само защото обстоятелствата и животът ми ме бяха накарали да съм твърде небрежен към израстването ѝ... Питах се как едно оставено на самотек момиче, се насочва към нещо, донесло толкова горчиви разочарования на баща му? Няма как да са минавали инкогнито край нея...

 

В паметта ми изплува нейното първо съприкосновение с телевизията:

 

Щастливо семейство на разходка в един, за онези години все още прилично поддържан градски парк не особено далеч от Китайската стена. Априлското слънце грее в младата, крехка зеленина. Почивен ден, който плаче за разходка! Баща – аз, майка – Ксения, дъщеря – Ана, куче – Ричи.

Замаяно от свободата си, животното се стрелка напред-назад, трасира с кратки картечни струи урина всеки изпречил се на пътя му храст. Ана се мъчи да го възпитава – неуспехът приема умерено разочаровано.

Край будка с чипс и бира се навъртат недоизтрезнели от снощи клошари. Седят на каменните ограждения – краката им са върху асфалта, гърбовете – на нивото на тревата и декоративните дървета. Единият е с тежко бежово яке от телешка кожа – носил съм преди години подобно и аз. Джобът му стърчи отворен. Кучето се щура зад гърба му. Следя го с едно око.

Насреща ни се появява Никитов – колега-режисьор от телевизията. Прави ...„поезията“. Стихотворенията обикновено рецитира сам, превръщайки ги в нелепи театрални монолози. Не съм работил с него.

Патетичен е и в живота.

Ксения кимва хладно на поздрава му. Ана веднага се включва:

- Ти как се казваш?

Ана е на шест. Живо, жизнено, пълно с добронамереност и енергия дете. Очите ѝ светят. Гъстите кестеняви къдрици неуморно подскачат върху скалпчето ѝ.

- А пък ние вкъщи отглеждаме куче – недочаква отговора на първия си въпрос тя.

- Отглеждате? Така ли?

Никитов е впечатлен от светлинките в очите ѝ.

- Ето го! Ричи, Ричи, ела да те покажа на човека! – сияе Ана.

- А искаш ли да те снимам в едно филмче? – приклeква неочаквано до нея той.

- Само ако го покажат по телевизията!

 

Детско филмче. Игрално. Утре правел кастинг. Вече излишен. Авторът сякаш бил написал ролята за Ана.

Ксения го уверява, че в България има стотици деца като Ана. Никитов се разгорещява. Жестове. Реплики. „Ана и точка!“ Инак връщал сценария...

Хубаво!

С крайчеца на окото си съзирам как Ричи избира светкавично да вдигне крак точно зад гърба на човечеца с якето. Отварям уста, хуквам... Кучето изстрелва струйката си право в отворения джоб. Потърпевшият не разбира какво му се е случило.

 

Знам! Не е за вярване, биг брадър. Но е факт!

 

С туптящо сърце, ужасéн питам Никитов къде да доведем Ана и смушквам Ксения да завърже кучето. Искам да изчезнем. Умирам от срам. Никитов изравя от чантата си омачкано копие от сценария и го бутва в ръцете ми.

- Прочети ѝ го! – очите му се взират на живот и смърт в моите. На живот и смърт...

 

Няколко дни по-късно „излишният“ кастинг се е провел.

Ана смята, че вече са я снимали и чака да я покажат по телевизора, Ксения е бясна за напразно загубеното време, Никитов гузно се разбързва всеки път, когато случайно се засечем по коридорите на телевизията.

След месец и нещо филмът му се излъчва. Ана така и не разбира, че това е ...онзи същият филм...

 

След време окаяникът все пак споделя:

- Ако не бях взел внучката на Мартинов (разбирай, разпределящия мощностите в телевизията), щях да чакам техника и до ден днешен.

 

 

***

Оказва се, че сега иска да отиде там, откъдето аз се бях върнал унизен и настръхнал.

 

- Кой?

- Ана, биг брадър!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Дълго просрочвахме монтажа на несебърския филм.

Пишех докладни. Режисьорът беше опитен – един от първите в българското кино... Не разбираше от телевизионни номера...

„Няма свободни мощности“.

„Добре“.

Не можех да направя нищо. Той – също.  

Минаха месеци. Едва успяхме да го завършим. Разболя се точно преди художествения съвет. Изгледаха лентата в мълчание. Бил дълъг за програмното квадратче.

След месеци го показваме съкратен. Същото мълчание. Объркана, сценаристката проплаква: „Искам да го изтриете!“.

Никой не ѝ обръща внимание.

...Филмът влиза в бокса.

Но не го излъчват. 

Докато всички го забравим. Включително и аз. За режисьора – това не е първият му спрян филм.

Започнах да се упреквам – ...че не разбирам, че причините са художествени. Или Господ знае какви...

Научихме ги много, мно-ого по-късно...

 

- Хоп, троп, друс, тагадък! Затова постоянно го повтаряшзащото искаш да си като Вонегът пред Ксения, нали?

Не аз! Ти го повтаряш, биг брадър!

 

Нещата се обърнаха. Посредствеността, скуката и лицемерието рухнаха като замък от мокър пясък под безпощадните лъчи на слънцето и набезите на вятъра.

Рухнаха „комунизъмът“, научният комунизъм, бодрата приспивна песен за неизбежната победа на най-прогресивната класа – пролетарията.

 

Докато замъкът им, набирайки все по-голямо ускорение, се свличаше, се оказа, че ...пролетариатът си е отгледал политическа и финансова интелигенция да го ограбва. Перманентно! До полудиво състояние.

До зачисляване на хранилка пред кварталната боклукчийска кофа.

 

Но всичко това – по-късно!

Най-напред в програмата на телевизията – след почти десет години мълчание – се появи отдавна отписаният от мен филм за момчето, откарало с лодка на Иракли своето магаренце, за да го спаси от превръщането му на суджуци.

 

Изборът на свободата!

Това беше ...попречило на филмчето. Това беше причината да не бъде показано цели десет години.

Хей, хоп!

 

Ана го хареса, въпреки че ѝ липсваше зрелостта да направи очакваното от цензорите ...обобщение!

След излъчването му не последва земетресение от осма степен по скалата на Рихтер. Никой не излезе по площадите. Не си преряза вените.

...Единствено унижените му и смачкани от мълчанието създатели най-после си поеха въздух. След колко години, биг брадър?

 

 

***

Страната се превърна в разбунен кошер.

Площадите се изпълниха с хора.

Хората – с надежда.

Надеждата – с хитреци.

Хитреците – с идеи как да изтъргуват надеждата, за да напълнят джобовете си...

 

И телевизията се превърна в кошер. Внимателно селектираният ѝ личен състав започна да се извърта... Да къса публично партийните си книжки...

 

Някои искаха промяна.

Други – много голяма промяна.

 

След разгрома на Киноцентъра и филмопроизводството в редиците ѝ предстоеше да се влее нова съставна част – фактори от киното...

По-агресивните от тях не само щяха да се настанят в ...презираната до вчера телевизия, но да си спретнат едно микрокиноцентърче за лично ползване.

 

Както била казала бабата на моя съученик – Орангутана: „Няма значение дали държавата е зле. Гледай ти да си добре!“

Хей, хоп!

 

През прехода, след като и ние с Ксения и Ана подскачахме доста време на жълтите павета на площада, разбрах едно: Колкото и да са зле нещата, винаги има хора, за които времето е ...златно!

 

...И не искат никаква промяна!

...Но „промяна“ и „реформа“, биг брадър, не слизат от устата им.

 

 

***

В телевизията аз се оказах в своя си – трета категория – не я харесвах такава, каквато е; исках да я направим ...по-добра.

 

Предложиха ми да оглавя новото направление за драматургични програми, заменило бившия „Телевизионен театър“.

В целия качамак... приех.

 

Как да се преструвам на примадона!?

Даваше ми се път да правя драматургична продукция. За първи път чувствах, ...че в телевизията най-сетне ми се работи... Никой не вярваше, че ще успея. Включително и Ксения...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Ксения най-сетне беше завършила висшето си образование – „Арабистика и ислям“. От арабските числа и математическите формули се беше прехвърлила на арабските йероглифи и сурите на Корана.

Постъпи на работа в някаква фондация, решила да развива прощъпалника на демокрацията. В семейството се появи втора заплата. 

Появи се и друго – възможност да отида безплатно на зъболекар.

Фондацията субсидирала млад симпатичен гений, оборудвайки кабинета му по последен писък на европейската зъботехническа мода.

 

В този кабинет слисаният българин, свикнал да коландрят зъбите му с бичкия и ренде, имаше чувството, че е попаднал в космическа лаборатория.

 

Идеята на фондацията беше дългосрочен безлихвен заем, който младият специалист – като си стъпи на краката – ще върне, а с тази сума ще бъде подкрепен следващият.

Избранникът – в знак на благодарност – поемаше безплатно семействата на служителите на фондацията.

Снажен зъболекар! Вежлив. Изискан. Със самочувствие – избран от специална комисия незъболекари, за които е важно дали си попълнил документите според правилата.

Той ги бил попълнил, както се изразява Ана, супер, дори свръх-супер. 

И спечелил.

Между стотици – може би хиляди – непопълнили така идеално формулярите.

 

Сядам на стола. Геният се залавя със зъба ми.

- О, кариесът е напреднал! Боли ли?

- Наболява.

- Близо до нерва сме. Сложа ли пломбата плътно, ще го притиска и ще ни боли. Ще оставя въздушна възглавничка да омекотим натиска върху нерва.

Възхитен съм! Творческо мислене. Чувство за съпричастност... Това е частната инициатива! Това е свободата!

Две седмици!

Следва взривяваща болка.

Нямам време да търся гения, с когото имаме ...общ („наш“) нерв. В съседния вход работи бивш военен – със зъболекарски стол от края на Втората световна – „озъбил“...не един полк. Сега взима евтино. Има опашка – хора от съседния блок, полк, свят... Пълно! 

Отваря зъба ми и се улавя за главата.

- Въздушна възглавница под пломба!? Гарантирана гангрена! И бебетата-зъболекари го знаят.

Те го знаят, но подкрепените от фондации – не! 

 

Мога ли сега аз да ти задам един въпрос, биг брадър?

 

- Хей, хоп!

Защо във всяка властова форма сме така обсебени от грижи към бездарника, недоучкото, словоблудеца? Защо помним поговорката само до: „по дрехите посрещат“, а забравяме, че: „по ума изпращат“? Защо, посрещнат веднъж ...по дрехите, некадърникът става фактор, а после – иди го гони! 

Нещо да кажеш, биг брадър!?

 

- Но ти добре си пазеше гърба, нали така?

 

Първоначалната идея: шест месеца с вътрешни кадри от телевизията се оказаха продължителен срок. Промените започнаха преди да са изминали. Смениха ръководителите на половината направления. Нямах нито време, нито желание да си пазя гърба. Нямаше да оцелея. Каквото и да правя...

 

Един ден ми донесоха пиеса на Огнянов – известен театрален критик, умерен бохем, артистичен, с изтънчено чувство за хумор, с голяма ерудиция... От стар български род със заслуги през Възраждането. Популярен столичен театър беше играл нещо от новото му, позакъсняло амплоа на драматург.

Предоставяше ми втория си опит.

 

Културата и доброто възпитание са важни, биг брадър, но не и когато липсва онази взаимна зависимост, която чрез художествените обрати разкрива различните страни на действието и характерите, препренася в градация историята и интереса на зрителя към нея.

Върнах му ръкописа с вежлив тон. Потюхка се, опита се да го защити, но призна аргументите ми.

 

Един приятен есенен ден с меко слънце и нежна, бавна, направо незабележима промяна в пигментацията на листата (хей, хоп!) научих, че имам нов директор. Театрален критик. Огнянов – същият, чийто текст бях върнал преди месец.

Дойде, любезно се ръкува с всички.

С мен – също.

Ксения не пропусна да отбележи: „Е, сега си намери майстора!“

 

Не си го намерих! Тъкмо напротив!

 

След като Огнянов пое директорството на художествените програми, иронията му на художествените съвети ...кършеше ели и поваляше борове.

Явно съм гледал доста стреснато.

- Вие, Лазар, какво сте се омърлушили? – внезапно ме попита на шестия месец от назначаването си директорът-театрален критик-автор на пиеси.

- Ами-и... Като гледам... – измънках.

- Какво гледате!? Не си ли давате сметка каква продукцията давате вие, а каква другите!? – отсече Огнянов.

 

Не можех да не си поема дълбоко въздух! За първи път някой изричаше на глас оценка за работата ми.

 

Огнянов – странният, неспортен, винаги облечен в черен костюм-бяла риза-черна вратовръзка белокос мъж с характерни широки жестове и странна скованост в шийните прешлени, ми беше изнесъл урок как да преглътнеш собственото си Его... Как да бъдеш истински интелигент, а не отмъстител на онзи, който ти е върнал пиеса...

По-късно щеше да ми даде и друг урок – сарказма, с който парираше ласкателите и подмазвачите.

 

Днес Огнянов отдавна не е между живите. Коварна болест, посрещната от него с ирония и с достоино стиснати зъби, без хленч пред ужасяващата болка, го отнесе от миража на този солидно-материален (уж) свят.

Мир на праха му!

Няма да го забравя!

 

Преди това, разбира се, го ...освободиха... от телевизията. Така му казваха на изгонването за благозвучност (хубава дума, сиреч си бил поробен и те са се смилили да отключат прангите). Хей, хоп!

 

Преди това обаче се възползвах от благородството му.

 

 

***

Да съм опълномощено лице-съдник-тартор-фактор, който стои срещу автора и решава съдбата му – никога не ме е блазнело. Винаги ме е привличало обратното.

 

Предадох на Огнянов сценарий, на чиято титулна страница се мъдреше името Иван Драганов. Казваше се: „Гилотина за провинциална употреба“.

Сблъскахме се двайсетина дни по-късно във фоайето на варненския „Новотел“, на поредния международен фестивал за драматургични програми „Златна реликва“.

- Лазар, след фестивала Ви чакам с този, как беше, Иван Драганов в кабинета ми. Кой е този човек?

 

Влязох сам.

- Аз съм този човек – казах. – Исках да прецените текста...

На лицето му се появи характерната дяволита усмивка.

Просто постави подписа си върху документите за производство.

 

 

***

Този подпис твърде скоро загуби силата си.

 

Промените се рояха като слепи котета. Непрекъснато се започваше от нулата. Търпението да видиш резултата от една промяна липсваше. Опитваха се да компенсират собствената си неяснота с подражателство.

С непрекъсната въртележка от нови и нови еднакви като кокоши яйца хора. (”кадрите решават всичко!“) 

Назначаваха се и се освобождаваха ...дялани камъни..., годни за каквото ти хрумне, но не и за телевизия.

Дирекциите и шефовете им загубиха решаващия си глас.

Новият фактор в продуцирането стана „Програмата“.

Доведоха за неин шеф известния ...композитор от старата бриджорска компания на Генералния – казваше се Богданов – същият, който някога беше писал песнички за моята детска пиеска.

Той пък си доведе Главен художествен ръководител. Естествено, от обесения на насапунисаното въже на псевдоикономиите Киноцентър.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

По принцип Ксения се наканваше рядко да намине към телевизията, но напоследък (напоследък от доста време) посещаваше курсове по китайски в сградата ѝ. Някой, кой знае защо – може би заради лична изгода – беше организирал курс заедно със съответното посолство и тъй като аз бях изръсил вкъщи новината като парадокс, а кандидати от телевизията почти липсваха, Ксения неочаквано се записа...

Двамата слизахме по стълбището, когато го срещнахме...

 

....Новият художествен ръководител на програмата – приятелят на приятеля ми Благовест и мой приятел Вангел Ацев вече беше известен писател. Беше скъсал стихотворенията си и преминал на проза.

 

Двамата буквално се хвърлихме един към друг. Прегръдката ни беше такава, че Ксения по-късно изръси: „Ако не те познавах от хиляда години, можех да си помисля ...какво ли не! Ха-ха-ха!“

 

Приятелството ни съвсем не беше приключило пред злополучния бар.

От Вангел бях получил първите си уроци по редактиране:

- Чисти, чисти, чисти, копеле! Колкото по-малко думи, толкова по-добре! Всяко изречение трябва да има завършен вид. Редувай късо/дълго. Бъди безпощаден!

 

Вече беше натрупал зад гърба си няколко прекрасни текста и два развода.

Интересът на чуждите издателства към творчеството му нарастваше.

На жените към него – също!

Преди десетина години го бяха взели в Киноцентъра и се виждахме рядко, но пазехме прекрасно чувство един към друг.

- Копеле, ти си в десетката на най-добрите ми приятели! – изръси пред смаяните очи на Ксения, с която по странни стечения на обстоятелствата се запознаваше едва сега.

 

Супер! Нямаше и понятие къде е попаднал. Но аз от днес-нататък имах ...гръб.

Скъп приятел. Винаги ще откликне. Ще ме разбере!?

Хей, хоп!

 

Новото си амплоа на телевизионер, също като онзи зъболекар, подкрепен от фондация, Вангел започна екзалтирано и амбициозно, сякаш ставаше въпрос за негов личен ръкопис. Изчете всички предложени и одобрени от ръководителите на направления проекти – поне сто. Пусна само два. Моята „Гилотина...“ и още един. 

Трябваше да се чувствам горд, но нямаше време. Режисьорът поиска преработка на сценария...

 

Бяхме в началото на снимачния период, когато ми съобщиха, че Ацев ме викал в кабинета на директора на програмата.

Почуках в десет сутринта. Отговориха „Да“.

 

В скута на Богданов и в скута на неговия художествен ръководител две девици доливаха чашите им от преполовена бутилка скоч.

Вангел се освободи от своята красавица, стана и двамата излязохме в стаята на секретарката.

В сякаш поразените му от базедова болест очи се четеше амбиция и непоколебимост.

- Копеле, нещата стоят по следния начин – произнесе той. – Очаквам от теб доклад за развитието на направлението ти. До седмица! Идеи, идеи, и пак идеи! Разбра ли ме!? Не ме ли грабнат, сменям те!

- Снимам „Гилотината...“ – опитах се да опонирам. – А и правих отчет. При Огнянов е.

- Огнянов е кич-мен, копеле! – отсече Вангел. – Огнянов не ме интересува. Идеи, идеи и пак идеи, ясно ли е!? До седмица! Успех!

Тупна ме по рамото и потъна обратно в кабинета. Ключът изщрака. Секретарката стоеше, изправила изкуствено гръбнак като истукан.

 

Поех към снимачната площадка, разминавайки се при изхода на телевизията с театралния критик Огнянов, чийто драматургичен текст не чак толкова отдавна бях върнал... Не защото е кич! Разменихме си по едно кимване.

Цялата му фигура излъчваше самоирония и огорчение.

 

 

***

Снимахме в някаква почивна станция в полите на Витоша. Работата като мокра гъба изтри тебеширените драсканици на преживяното.

Всичко, което исках в този живот, беше това! Плюс Ксения и Ана, разбира се.

 

Денем снимахме, вечер се прибирах пребит от умора и цяла нощ пишех ...как смятам да развивам направлението си. Чувствах, че се иска не доклад, а идея-купон, на която Вангел да каже: „Копеле, ти ме разби!“

Или нещата бяха предрешени?

Хей, хоп!

Гръб ли?

Глей, ти!

 

Амбицията му седмично да прочита стотици проекти увяхна скоропостижно. Тук не беше Киноцентърът.

Трябваше доверие към онези под теб.

Ежедневно. Ежемесечно постъпваха хиляди проекти....

Кой би смогнал!?

 

И кога щеше ...да си живее? Че и да пише... 

Хайде, писането, майната му! Но кръчмите?! Жените?!

Той ли е най-големият балък!?

 

Реши да изпитва:

- Копеле, махам продуцентката на направлението за класическа музика!

- Защо?

- Не е чувала Астор Пиацола, копеле. Представяш ли си!? Не е чувала Астор Пиацола! Разкарвам я!

 

Беше чувала! Само че изпитите си ги беше взела в Академията. Плюс двайсетина годишна практика. Човек с възпитание, култура и интелигентски обноски, биг брадър. Като Огнянов. Нещото, което Вангел (комбинация от уличен хаймана и декадент) почти истерично ненавиждаше. „Кич-мен!“

 

Не я разкара.

Може би му попречи композиторът-директор.

Музикантите не престанаха да бъдат общност. И в най-тежките години.

 

Разкараха Огнянов.

- Освободиха го. 

 

 

***

Снимах и пишех доклад как смятам да развивам направлението. Спях два часа в денонощието.

Бях игнорирал неуспелите артист-режисьори като Никитов. Работех с хора от киното. С такива като възрастния режисьор на филма за детето, спасило своето магаренце, които не смятаха, че сценарият е само ...повод за спектакъл. Те знаеха как трябва да се държи актьорът пред увеличаващото всевиждащо око на камерата.

 

Започнахме да организираме външни премиери преди излъчване. В Столична библиотека. Във Военния клуб. Събираха се хора. Срещаха се с екипа. Коментираха. Деветдесетгодишни старци плакаха след филма за Стамболов – за първи път се правеше нещо за него, а те го помнеха! Снимахме актуални сюжети. С хумор. Опитвахме трагикомедия. Човешки неща. „Гилотината...“ открехваше охраняваната тема за тайните служби. Бъркаше в раната.

 

Всичко това нямаше значение.

 

 

***

След седмица, биг брадър, занесох моите предложения и идеи за развитие на ...повереното... ми направление. Беше девет сутринта. Секретарката ме изгледа откровено притеснена. Кабинетът беше заключен. Позвъни им по телефона. Поръчаха да оставя написаното при секретарката.

 

Към пет следобяд имах среща с Ксения пред входа на телевизията.

Към пет и пет Директорът на програмата Богданов и неговият художествен ръководител Ацев излязоха от сградата прегърнати. Мъртво пияни. Дежурният полицай им помогна да преодолеят няколкото стъпалца.

Пред централния вход Вангел направи снежна топка, замери шефа си, подхлъзна се и се просна пред смаяните погледи на десетина свои ...безмълвни подчинени... И пред завършилата часовете си по китайски Ксения.

Композиторът се върна, изправи го с труд и двамата се дотътриха до служебната кола, където шофьорът им отвори вратата.

- Защо не го поканиш на гости!? – иронично ме погледна Ксения. – Скъп твой приятел... Сигурно обича свинско?

 

 

***

След около седмица все пак ме повикаха.

Трезви.

 

- Копеле, от днес си преназначен от продуцент на направлението в редактор.

Запознай се с новия си началник!

Подадох ръка на мъж малко по-възрастен от мен. Приличен на вид. Интелигентен. С кафяви очи, които отбягват да те гледат. Ръст – колкото моя – към един и деветдесет.

Старото поколение.

Писател.

Неизвестен, но според Вангел ...интересен.

Ще намерим общ език. Ще му съдействам. Какво по-нормално!? Без да подозира, ме беше отървал от крайно несвойствената ми роля на началник.

 

Идеята хит ли?

Всъщност не била негова, а на един от драматурзите на Народния театър – споделил му я в кръчмата, докато Кирил Козарев (така се казваше новият ми началник) си пиел обичайните шест водки.

 

...От репертоара на Народния театър да се поставели десетте пиеси от български автори, най-силно посещавани между 1910 и 1944 година.

 

Шестте текста (не можаха да спретнат десет) миришеха отчайващо на мухъл, звучаха неадекватно, бездарно... А навън всичко се тресеше – вълнения, митинги, стачки, протести, битки с различните лица на статуквото, с тоталитарната власт, която се трансформираше в икономическа, с мутрите!

Да не говорим, че не ставаха за телевизия... Как иначе старият „Телевизионен театър“, опоскал всичко що годе годно, би ги пропуснал!?

По нещо приличаха на пиесата на Огнянов – реплика, след реплика, след реплика, а действието не помръдва, историята не помръдва, отношенията не помръдват... В репликите на Огнянов поне имаше остроумие! И познавателен елемент!

 

 

***

Кавалкадата от смени продължаваше. Рано или късно нещата трябваше да се ...подобрят до онази степен на ...хубавост, за която копнееха подражателите на блудкавите бразилски сериали като „Робинята Изаура“.

 

Този път падна главата на самия Генерален. На власт дойде друга партия, която го замени с ...по-правилния стар кадър от тежката артилерия на прастарата „баба-телевизия“ – пенкилер режисьора Хардаров – един от онези, които бях игнорирал, докато от мене зависеше нещо.

 

За разлика от неуспелите артисти, преквалифицирали се в режисьори, Хардаров беше железен професионалист с блестящ организаторски талант и ...средни качества на постановчик – опитите му в киното се бяха провалили. Телевизионните му ...“театри“ представляваха стилизирани етно-гротески. Предпочиташе шоуто, ефектите, пъстрата перушина, многотията... Хей, хоп!

 

Първата му реплика след като го назначиха за Генерален директор беше:

- От днес „Телевизионната драма“ ще е най-важното в телевизията.

Ръкопляскаха му. Аз – също...

 

- Гледах „Гилотината...“ – подхвърли един ден мимомоходом.

- И не ти хареса?

- Хареса ми, но можеше да бъде още по-добре.

Толкова!

Какво значеха тези думи? Имаха ли връзка с предстоящите събития?

Господ знае! 

 

 

***

В кабинета на Главния продуцент – директора на програмата – вакханалията продължаваше. 

От шестте пиеси на Народния театър за шест месеца Козарев докара до снимки една. Повери я на минаващия тогава за модерен млад театрален режисьор Розанов, който смяташе, че текстът е само повод за спектакъл. Получи се ...повод за филм.

Не че ако беше служил на текста, щеше да е по-добре... 

Хей-хоп!

 

 

***

Пет месеца след като Кирил Козарев пое направлението за драматургични програми, отново ме повикаха в кабинета на програмния.

Не бях влизал в конфликти. Козарев продължаваше да говори в своя си (драматургичен) стил. Биваше го в завръзката. Създаваше интерес към разказа. Очакваш развръзка или развитие – той млъква:

- И после какво?

Отговорът гласеше:

- Нищо. Това е.
Стил!

 

Композиторът вече беше напуснал. Нямаше мацки. Нямаше уиски. Само Вангел и Козарев на почтено разстояние един от друг. Това изобщо не приличаше на Тайна вечеря!

- Здравейте, момчета! 

Гробно мълчание. Козарев извърна глава към стената.

- Копеле мръсно – скочи върху бюрото си Вангел, – осем пъти си ходил в кабинета на Харди да топиш Киро! Мислиш, че не знаем ли!?

 

- Ти също ли мислиш така? – Обърнах се към Козарев.

- Да, да, да! – изкрещя невротично брадатият. – Ходиш и топиш! Ходиш и топиш!

- Ставайте! – изкрещях. – Ставайте и да се качваме при Хардаров!

- Ти върви! – продължи яростно Вангел. – Ти ходиш при него! Ние нямаме работа там!

 

Тряснах вратата зад гърба си и хукнах по стълбището. Нямах време да гледам каква физиономия си е сложил истуканът в секретарската стая.

Добрах се до тринайсетия етаж на бегом. Тресях се. Двайсет години бях работил в тази сграда, а не знаех къде е кабинетът на Генералния. Не ми беше трябвал. Аз на него – също.

Табела сочеше правилния избор – по тесния коридор, на чиито стени висяха окачени портретите на предшествениците на Хардаров.

Почуках.

Беше вътре и най-невероятното – сам! Това ми подейства успокояващо.

 

- Харди – започнах, – колко пъти съм идвал при теб напоследък?

- Не съм ти виждал очите – отвърна с дрезгавия си глас.

- Ацев и Козарев твърдят, че осем пъти съм топил Козарев пред теб, вярно ли е?

- Глупости!

- Харди, те са луди! И двамата! – прехапах си езика.

Един луд... Ама – двама!?

- Знам! – отсече Генералният.

Вторачих се в очите му.

Беше сериозен.

- Какво да правя? – попитах.

- Слизаш и си гледаш работата! Аз ще се оправям.

 

Всичките морени на Витоша паднаха от плещите ми. ...И сините камъни на Сливенския балкан. Хей, хоп!

 

- Лошите стават добри, добрите – лоши...

Животът е пиеса с неочаквани обрати, биг брадър.

 

- И после какво?

После, биг брадър, този разказ не завърши с: „Нищо. Това е.“, като разказите на ...интересния, по думите на Вангел, писател Козарев.

 

Старата хрътка Хардаров не се нуждаеше от доноси. Беше видял кабинета на Директора на програмата, превърнат в пивница с кордебалет... Беше ги чул как къркани като талпи в писателските кръчми подканят:

- Копелета, елате да работите при нас в телевизията! Имаме си кабинет!

Кой?

 

- Кой след всичко това трябва и да те топи!?

И теб, биг брадър, и твоето обрасло в неяснота и мъгливи фрази приятелче, изцвъкало за шест месеца един-единствен запъртък?!

 

Хардаров беше печен играч, професионалист и самец до мозъка на костите – посягаше към чашката само вечер, сам пред шопската си салата – 50 грама ракия!

Нито капка повече!

Никога по коктейли, никога пред хора!

Не понасяше пияници и пиянски истории. Нито лигльовци, кресльовци и дилетанти!

И все пак...

 

Нещо му е пречело да разкара двамата просто така – след като напусна телевизията, при цялото му реноме на непредсказуем непрокопсаник, Вангел получи назначение за директор на важен културен център в западна столица. Явно със солидна протекция...

Може би на същите онези вече бивши (уж) служби, за които Харди, без да му пука за настроенията, се хвалеше, че е работил!?

 

 

***

Подновяваха шестмесечните временни трудови договори. Въпреки клетвите на юристката на Съюза на журналистите и вкъщи – на Ксения, бяхме преминали на тях доброволно. Как с постоянни договори ще върнем на телевизията ...отделителната система, как ще я превърнем в нормално функциониращ организъм!? Хей, хоп!

 

Договорите на Вангел Ацев и Кирил Козарев нямаше да бъдат подновени. Моят – също.

Помежду ни бил възникнал конфликт. Генералният виждал преодоляването му, като ни отстрани.

...Бил възникнал конфликт...  

Хоп, троп, друс, тагадък!

 

Харди и Вангел си приличаха по едно – бяха единаци. Нуждаеха се от другите, само за да упражняват властта си.

Единият с емоция („Копеле, ти си в десетката на най-добрите ми приятели!“). Другият – с памет за това как, в краткото време на реалната си власт, съм му дал да разбере, че не е сред онези, на които ще разчитам. 

 

И двамата нямаха нищо общо с Огнянов...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*****

Хардаров изкара пълния си мандат на Генерален директор. Въпреки обещанието му, не произведе нито една телевизионна драма. Опита се да намери нов продуцент за направлението.

Не успя.

Техническото осъвременяване на грохналата „баба-телевизия“ се оказа спасение. Заваляха оферти от фирми-производители. Пари за драма не останаха. Затова пък имаше солидни комисионни за сключващия сделките. Закри направлението без да му мигне окото.

 

Вече ги няма на този свят, биг брадър.

Харди въпреки ежедневните две кутии „НВ“, славата и почестите си, умря на осемдесет и не можа да отнесе материалните си притежания ...отвъд границата на живота.

Не твърдя със сигурност!

Беше над законите!?

Може да е заобиколил и природните!?

 

Помня една от последните ни срещи. Още беше Генерален директор. Пишех в някакво малотиражно вестниче ...“задълбочени“ статии за смисъла на телевизионната драма и травмите върху психиката на българина, които му нанася отсъствието ѝ от екрана.

Харди събираше всичко за телевизията. Така се оказа сред крайно ограничения ми кръг читатели.

 

Вървя из София, зареян в собствените си несрети. Изведнъж:

- Добър ден!

Обръщам се. Зад мен – на бавен ход черен лъскав автомобил със спуснато до край стъкло. Отвътре занича бялата глава на Харди.

- Добър ден – отговарям.

Още няколко секунди колата ме следва. Стъклото се вдига и лимузината отпрашва.

Нищо друго!

Хей, хоп, троп, друс, тагадък!

 

 

***

В безкрайно продължилата „прескочи-кобила“ от сватби, разводи и печални директорствания в различни културни центрове из Европа, преди да си отиде само на шейсет от този свят, Вангел успя да напише един последен роман.

В познатия му ярък стил.

Без действителност! Без дилъри на дрога и крадци, закриляни от полицаи! Без кметове-разбойници! Без ограбени банки... И души. Без хора, които ровят за мухлясал къшей в кофата за смет!

Секс! Секс! И само секс!

Беше дал простор на всичките си, превъплътени в живота, сексуални фантазии. С всички, на ръба на порнографията, пикантни подробности.

Убеждаваше читателя, че сексът е джаз.

Беше обърнал нещата... Беше върнал джаза като еманация на сексуалните желания в изходната му точка...

Не знаеше как да приключи връзката между разюзданите си персонажи. Разболя героинята си от рак и я уби. Романът завърши с екшън в стил уестърн. Героят и най-добрият му приятел се стреляха с пищови по някакви баири – Хей, хоп!

Да четеш и да не вярваш на очите си! 

 

За последен път видях Вангел от трамвая. Вероятно вече е бил наясно с болестта си – същата като на героинята от последния му роман. Олюляваше се пиян върху тротоара на кръстовището между два столични театъра – отчаян, самотен, рухнал, лутащ се ту в една, ту в друга посока, без да знае накъде да поеме.

 

Не искам да призная, че ме заболя, биг брадър.

 

 

***

Да, времето на любителите на „Робинята Изаура“ вече беше настъпило.

Можеха да излязат наяве и заедно с ...момчетата от Киноцентъра, за които никога ...няма проблеми... да направят телевизията идеална за кефене.

Към дружината им щеше да се присъедини кохорта от водещи журналистки, репортерки, публицистки, чиято цел е една – да се показват, да се показват и пак да се показват – без значение в какво.

 

Телевизията достигна своята идеалност! ...С изобилна сълзливост, която предизвиква безразличие! С ...правилно разпределена (между титаните) публицистика, запълнила почти цялата ѝ програма...

Нямаше и не можеше повече да има място за телевизионна драма.

 

Барабар с несекващата публицистика, сериалите, псевдошоуто и реалити форматите дойде и твоят ред, биг брадър! На твоя начервосан, тупиран, повърхностен и фалшив електронен двойник.

Хей, хоп!

 

...Не искам точно пред теб да си признавам, че от това все още ме боли...

*****

Няколко месеци след като не подновиха договора ми в телевизията ...поради изтичане на договорения срок, Ксения загуби работата си във фондацията. Ана беше десетгодишна. С безработни родители. В страна с голи, празни и мръсни магазини. С вихрещи се чейндж бюра и мутри-бивши спортисти, които със замогването си сменяха (с неохота) своите анцузи с лъскави лилави костюми. Курсът на долара летеше като корморан, поглъщайки всяка риба, изправила се пред очите му. Онези, които имаха ...гущери (долари) или чейндж бюра, удесеторяваха парите си за месец.

Останалите чакаха пред гастрономите на опашка от четири сутринта, за да купят на децата си (в осем) две бурканчета кисело мляко – то свършваше почти светкавично, а повече не даваха.

Поне имах време да чакам. И да ставам все по-беден и все по-беден като повечето тук.

Но имах най-сетне време за Ана, за Ксения и за себе си. Имах време да седна и да започна нова пиеса. 

 

 

***

Въпреки че вече беше загърбила арабистиката и упорстваше с китайския, Ксения започна да изкарва по нещичко тъкмо от симултантни преводи от арабски – благодарение на колеги-приятели от ...освободилата ме телевизия. Получаваше и писмени преводи от някои издания – политическа реч, статия, религиозен текст. Опитвах се да ѝ помагам – редактирах, когато превеждаше на български.

Живеехме на ръба. Колкото да се нахраним. Ксения не хленчеше. Обичахме се. Чудех се какво би било, ако беше от онези, дето непрекъснато тропат с крак за нови тоалети, червила, модни аксесоари? Благодарях на Бога, че е непретенциозна. Дрехи почти не ѝ купувах.

Брат ѝ, емигрирал отдавна в Америка и непрокопсал кой знае колко, от време на време ѝ пращаше нещо прилично. В тези времена – повече от достатъчно!

 

Един ден Ксения се върна в къщи и сложи на масата някаква книжка с китайски йероглифи.

- Китайски!?

Да, китайски, биг брадър!

- Какво е това? – попитах.

- За превод – каза съвсем сериозно тя. – Книга за Фен шуй.

- Фен шуй пък какво е?!

- Древно китайско изкуство за хармонизиране на небесната енергия Ци.

- Ци?!

- Фен шуй буквално означава „вятър и вода“. Учи как да подредиш дома си, така че да подобриш живота си. И много други неща.

 

Ако Ксения притежаваше талант (освен готвенето), биг брадър, това несъмнено беше умението ѝ да учи езици. Колкото по-труден, толкова по-добре, но толкова скоро превод от китайски? И то на „вятър и вода“!?

- Дадоха ми аванс! – продължи тя. – И речник от китайското посолство.

- Как ще се справиш? – попитах огрижено.

- Защо да не се справя? Ще ме свържат с автора. Съгласил се е да ми помага.

 

- И се започна...   

Започна се, започна се, биг брадър!

 

 

***

Все още получавах помощи. С редакцията на превода се справях лесно и ми оставаше достатъчно време. 

Новата пиеса сама се наливаше. Сякаш някой беше отвързал дълго държаното в егрек ергеле. Думите препускаха.

Кой разправяше: „нито ден без страница“?!

Пишеш, когато жребците в теб искат да излязат сред простора.

Това е истината! Когато имаш какво да кажеш. Когато те разкъсва отвътре. Останалото е пощене на бълхи върху оплешивялата глава на Нищото. Хей, хоп!

 

 

***

Един ден позвъни телефонът. Благовест. Старият приятел. Поетът написал прекрасни текстове за песните на първата ми телевизионна пиеса за деца. Не се бяхме виждали, откакто ме пръждосаха от телевизията. Предложи да изпием по чаша. Васко Златев имал да черпи.

Защо не!?

 

Не, биг брадър, все още не си давах сметка, че вече съм зациклил с новата си пиеса. Че ми трябва въздух, нещо по...

- Какво?

Ако можех да го определя, щях да го измисля сам.

 

Безумен ден. Кръстосахме всички отютюнени кръчми на София (все още в тях се пушеше). Васко не даваше думата. Черпеше с пари от лепене на тапети... Също като Благовест нямаше семейство. Нито роднини. Имаше желание да блесне...

Странна птица. Оказа се, че е завършил Строителния техникум. Работил като строителен техник, но... В ...незатвора попаднал на хора... Поети, писатели, артисти, художници (без Вангел!)... Трепел се, за да ги черпи. Да бъде един от тях. Те го тупали по рамото. Намигали си: „Старите българи като пиели, винаги е имало по един идиот да ги весели.“

 

Нас Васко не ни веселеше, а плащаше...

...И ни засипваше с банални истории. Времето безпощадно тиктакаше.

Стоях трезвен, отвратен от своята безхарактерност... Благовест – също.

 

Изведнъж Васко започна някаква история за приятел на приятел на негов приятел – шофьор на голяма партийна клечка. Изчаквал шефа си на един каменен мост, докато онзи се черпел на банкет в близкия манастир. Наоколо – никого. Чуруликат птички. Синьо, безоблачно небе. Безветрие. Под моста – рекичка. На брега – рибар. Монах. Замятал с въдицата.

Що да не вземе да му изплаши рибата?! Хем ще убие времето!

Грабва един камък (с малко камъче риба не се плаши!) Засилва се. ...Човекът в главата! По погрешка, без умисъл! Отплеснала му се ръката. Хуква надолу... Монахът не мърда! Абсолютно мъртъв! Хей, хоп!

Убийство от скука, от немокаятлък, от незнаене какво да правиш с живота си, от пустош в душата, от липса на смисъл...

 

Като за пиесата ми! Точно каквото съм търсил без да знам, че го търся...

Хей, хоп!

 

- Васко, тази история ми трябва! Мога ли да я използвам?

Грейва. Широк жест.

- Влачи!

- Да си жив и здрав! – прегръщам го. – Какво ще пиеш?

- Ще видиш!

Изчезва. Връща се с бутилка „Блек рам“. Пием по чаша. По още една чаша.

 

Историята ляга в пиесата ми като пет пари в кесия. Удобно ѝ е там. Дори Ксения смята така. Трябва да почерпя. Този път аз. Пиесата е готова. Казва се „Лов в рибарската хижа“.

 

 

<